Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Вече сте я видели? – отвърна с въпрос Вилнюс, обръщайки се към новодошлите.

— Този следобед – отвърна високият мъж. – Получих по факса коректура от нея в галерията си.

“… а сега – една от любимите на Джеръми сонати на Хайдн“.

Хората продължиха да разговарят, пренебрегвайки мъжа на подиума Вилнюс погледна отново за миг Пендъргаст.

— Радвам се, че се видяхме отново, господин Пендъргаст раче той, извади от джоба си визитка и я подаде на агента. Моля, отбийте се в ателието ми по всяко време. – След това се обърна към жената и придружителя й. Докато се отдалечаваха, Д’Агоста чу Вилнюс да казва: – Забележително е колко бързо се разпространява новината. А рецензията ще бъде публикувана едва след ден.

Д’Агоста погледна Пендъргаст. Той също наблюдаваше как Вилнюс се отдалечава.

— Интересно – прошепна под носа си агентът.

Отново се понесоха из публиката. Дьо Ваш бе приключил речта си и нивото на шума пак се повиши. Клавесинът поде отново, но сега вече съвсем не се чуваше, заглушен от звуците на пиене, ядене и клюкарстване.

Пендъргаст изведнъж ускори крачка и се понесе като стрела всред тълпата. Д’Агоста разбра, че целта му бе директорът на „Мет“, които слизаше от сцената.

Дьо Ваш спря, като ги видя да приближават.

— А, Пендъргаст. Само не ми казвайте, че тъкмо вие сте се заели със случая.

Пендъргаст кимна.

Французинът сви устни.

— Официално ли сте тук? Или може би като негов приятел.

— Гроув имаше ли изобщо приятели?

Дьо Ваш се изсмя.

— Вярно, много вярно. Приятелството бе непознато за Джеръми, нещо, което той държеше надалеч от себе си. Последния път, когато го видях – чакайте да помисля – бе на една вечеря. Спомням си, че помоли седящия срещу него мъж – един напълно безвреден джентълмен с изкуствени зъби – да спре да потраква с резците си, докато яде: защото бил човек, а не плъх. Малко по-късно някой покапа вратовръзката си със сос и Джеръми го попита да не би случайно да е роднина на Джаксън Полък – Сър Жервас се изсмя. – И всичкото това само на една вечеря. Може ли човек, който най-спокойно говори такива неща, изобщо да има приятели?

Сър Жервас бе повикал от група отрупани с бижута матрони. Извини се на Пендъргаст, кимна на Д’Агоста и се обърна. Погледът на Пендъргаст отново се плъзна из залата и накрая се спря върху група хора до клавесина.

— Воала – рече той – Главната жилка.

— Кой?

— Онези тримата, които си говорят. Заедно с Вилнюс, с когото току-що се запозна, те са били гости на последната вечеря, дадена от Гроув. И са главната причина да сме тук.

Погледът на Д’Агоста се спря първо на един незабележителен на вид мъж в сив костюм. До него стоеше прилична на привидение възрастна дама, цялата пудра и руж, облече на безупречно, с перфектен маникюр и прическа в очевидно неуспешен опит да изглежда на по-малко от шейсет години. Носеше огърлица от талкова големи смарагди, че Д’Агоста се побоя да не би кльощавите й рамене да рухнат под тежестта им. Ала забележителната фигура и тази група бе от другата й страна – изключително пълен мъж с разкошен гълъбовосив костюм, допълнен с копринена жилетка, бели ръкавици и златен ланец.

— Жената – прошепна Пендъргаст, – е лейди Милбанк, вдовица на седмия барон Милбанк. Говори се, че е отровна клюкарка, пиячка на абсент и неуморима организаторка на спиритични сеанси и викането на духовете на мъртвите.

— Тя самата изглежда така, сякаш се нуждае да бъде повикана от мъртвите.

— Винсънт, липсваше ми твоето язвително чувство за хумор. Едрият господин несъмнено е граф Фоско. Чувал съм отдавна за него, но го виждам за първи път.

— Трябва да тежи най-малко сто и петдесет килца.

— Но забележи с каква лекота се носи. А високият господин в сивия костюм е Джонатън Фредерик, художественият критик от „Изкуство & антики“.

Д’Агоста кимна.

— Да рискуваме ли да се набутаме в бърлогата на лъва?

— Ти си шефът.

Пендъргаст веднага закрачи натам, плавно и безсрамно се промъкна в групата и като улови ръката на лейди Милбанк, я поднесе към устните си.

Старицата се изчерви под грима си.

— Имали ли сме удоволствието да…?

— Не – отвърна Пендъргаст. – И толкова по-жалко. Казвам се Пендъргаст

— Пендъргаст. А кои е приятелят ви? Бодигард? – Думите й предизвикаха изблик на смях от групата.

Пендъргаст се засмя заедно с тях.

— В известен смисъл.

— Ако работи на черно, извън работно време – намеси се високият мъж на име Фредерик, – трябва да е без униформа. В крайна сметка това е възпоменателна служба.