Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Гирландайо е виждал ескизите за картината, които били изпратени на семейство Портинари пет години преди да пристигне самият олтар. Изненадан съм, графе, че не сте информиран за този факт.

В един миг усмивката на графа се стопи. Но той пак плесна с искрена възхита.

— Чудесно, чудесно! Май ме победихте на мой терен. Аз неистина трябва да ви опозная по-добре, господни Пендъргаст – за човек от карабинерите вие сте изключително образован.

Д’Агоста чу далечния звън в слушалката, толкова слаб, че сякаш другият телефон бе на луната. Дано да вдигне синът му, не искаше да говори с жена си.

Чу се изщракване и до него долетя познатият глас:

— Да?

Тя никога не казваше „ало“, винаги казваше „да“, сякаш обаждането му бе вече само по себе си бреме.

— Аз съм.

— Да? – повтори тя.

Мили Боже!

— Аз съм, Вини.

— Знам кой си.

— Бих искал да говоря със сина си, моля.

Последва пауза.

— Не можеш.

Д’Агоста усети как лумна гневът му.

— И защо не?

— Тук, в Канада, имаме едно нещо, което се нарича училище.

Д’Агоста се вцепени. Ами да, разбира се. Бе петък по пладне

— Забравих.

— Знам, че си забравил. Както забрави и да се обадиш за рождения му ден.

— Беше оставила телефона отворен.

— Сигурно кучето е съборило слушалката. Но можеше да изпратиш картичка, подарък.

— Но аз изпратих картичка и подарък.

— Пристигнаха ден по-късно.

— Изпратих ги десет дни преди рождения му ден, за Бога! Не можеш да виниш мен за бавната поща.

Това бе безумие. Той отново се бе оставил да бъде въвлечен в безсмислен спор. Защо изпитваха това неистово желание да се карат? Най-добре бе да не отговаря.

— Виж, Лидия, ще се обадя по-късно вечерта, става ли?

— Винсънт ще излиза с приятели.

— Тогава ще се обадя утре заран.

— Навярно няма да го завариш. Цял ден е на тренировки по бейзбол

— Тогава му кажи той да ми се обади.

— Мислиш ли, че можем да си позволим извънградски разговори с парите, които ни пращаш?

— Знаеш, че правя всичко, което е по силите ми. И никой не ви пречи да се върнете тук, знаеш го.

— Вини, ти ни домъкна тук въпреки писъците и жалбите ни. Ние не искахме да идваме. Отначало ни беше трудно. Но се случи нещо удивително. Аз заживях тук. Харесва ми. На Винсънт – също. Имаме приятели , Вини. Имаме свой живот. И точно сега, когото сме си стъпили отново на краката, ти искаш да ни върнеш в Куинс. Виж какво ще ти кажа никога няма да се върна в Куинс.

Д’Агоста не отвърна нищо. Това бе декларация, която не бе искал да провокира. Господи, наистина бе провалил всичко с това свое обаждане. А искаше само да поговори със сина си.

— Лидия, нищо не е издълбано върху камък. Можем да измислим нещо.

— Да измислим нещо ли? Време е да погледнем…

— Не го казвай, Лидия.

— Не, ще го кажа. Време е да погледнем фактите в очите. Време е…

— Недей!

— … време е да се разведем.

Д’Агоста бавно затвори телефона. Двайсет и пет години все така. Задъхваше се, почти му се догади. Но нямаше да мисли за това. Имаше работа за вършене.

Саутхамптънското полицейско управление се намираше в очарователно, макар и рушащо се старо дървено здание, в което някога е бил кънтри-клуба „Слейт рок“. Полицейското войнство се бе опитало, помисли си вяло Д’Агоста, да превърне интериора й в типичния лишен от очарование, застлан с линолеум, преграден със сгуробетонни блокове и боядисан в цвят на повръщано полицейски участък. Сградата дори излъчваше всеобщата миризма на участък: комбинация от пот, прегрели копирни машини, мръсотия, метал и почистващи препарати на хлорна основа.

Д’Агоста усети как в корема му се свива топка. Вече три дни работеше извън това място, тичаше заедно с Пендъргаст и докладваше на лейтенанта си по телефона. Но сега трябваше да се срещне лично с него. След телефонния разговор с жена си се чувстваше като развалина. Наистина трябваше да изчака и да й се обади по-късно. Мина през по-външните кабинети, кимайки наляво и надясно. Никой не изглеждаше особено радостен да го види; не бе особено популярен сред личния състав. Не се бе записал в боулинг-клуба, нито пък се отбиваше с тях в „Тайнис“ да мята стреличките на дартс. Винаги бе смятал тукашната си работа просто за преходен период преди връщането си в Нюйоркското управление, не смяташе, че си струва да завързва приятелства. Може би това бе грешка.

Отхвърли тези мисли и почука върху вратата с непрозрачно стъкло, която водеше към малкия кабинет на лейтенанта. С избелели златисти букви с черен кант бе изписано БРАСКИ.