Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Да? – чу се гласът отвътре.

Браски седеше зад старо метално писалище. От едната му страна имаше купчина вестници – от „Поуст“ през „Таймс“ до „Ийст Хамптън рекърд“ – всичките с уводни статии за случая. Лейтенантът изглеждаше ужасно – сбръчкан, с тъмни кръгове под очите. Д’Агоста почти изпита съжаление към него.

Браски му кимна да седне.

— Някакви новини?

Д’Агоста му разказа за случилото се. След като свърши, Браски обърса с длан оредялата коса по темето си и въздъхна.

— Шефът се връща утре, а ние на практика не сме стигнали доникъде. Нямаме данни за влизане и излизане от местопрестъплението, нямаме латентни доказателства, никакви косми или нишки от тъкани, никакви свидетели, нищичко. Кога ще дойде Пендъргаст?

Тонът му бе почти безнадежден, толкова бе отчаян.

— След половин час. Искаше да проверя дали всичко е готово.

— Готово е – надигна се с въздишка лейтенантът. – Последвай ме.

Залата с доказателствата бе поместена в поредица от преносими, контейнерен тип структури, заели от край до край помещение зад полицейския участък на ръба на една от последните картофени ниви на Саутхамптън. Лейтенантът мушна магнитната си карта в скенера на вратата и влезе. Вътре Д’Агоста и колегата му сержант Джо Лилиън подреждаха последните доказателства върху масата в средата на дългото и тясно помещение. Покрай двете стени се издигаха лавици и шкафове, които се губеха в мрака, натежали от доказателствен материал Бог знае от колко години.

Д’Агоста огледа масата. Сержант Лилиън се бе справил отлично. Книжа, найлонови „джобове“, епруветки – всичко бе етикетирано и подредено като за парад.

— Смяташ ли, че това ще се хареса на твоя специален агент – попита Браски.

Д’Агоста не бе сигурен дали в тона му прозвуча сарказъм или отчаяние. Но преди да успее да отговори, чу познатия меден глас зад гърба им.

— Наистина, лейтенант Браски, наистина ще ми хареса.

Браски направо подскочи – Пендъргаст стоеше на прага с ръце зад гърба; сигурно някак си се бе промъкнал зад гърба им.

Приближи масата, все още с ръце зад гърба, със свити устни, разглеждаше доказателствата внимателно, като познавач, възхищаващ се на маса, отрупана с предмети на изкуството.

— Моля, заповядайте – каза Браски, – Не се съмнявам, че вашата лаборатория е по-добра от нашата.

— Аз пък се съмнявам, че убиецът е оставил други улики, освен онези, които е искал да остави. Засега само ще разгледам. Но какво е това? Стопеният кръст. Може ли?

Сержант Лилиън взе плика с кръста и го подаде на Пендъргаст. Агентът го взе внимателно и го обърна, за да го огледа от всички страни.

— Бих искал да го изпратим в лабораторията в Ню Йорк

— Няма проблем – Лилиън го взе и го постави в пластмасов контейнер. – И този обгорен материал – Пендъргаст взе една епруветка с парченца изгоряла сяра. Отпуши я, размаха я под носа си и я запуши отново.

— Готово.

Пендъргаст погледна към Д’Агоста.

— Нещо да ви заинтригува, сержант?

Д’Агоста пристъпи напред.

— Може би. – Той хвърли един поглед върху масата и мина към пакета с писма.

— Всичко е обработено от лабораторните техници каза Лилиън – Тъй че можете да ги пипате.

Д’Агоста взе пакета и извади едно от писмата. Беше от момчето – Джейсън Принс – до Гроув. С периферното си зрение зърна самодоволната усмивка на Лилиън. Какво, по дяволите, му се виждаше толкова смешно? Д’Агоста зачете.

Господи. О, Господи! Изчервилият се Д’Агоста остави писмото на масата.

— Човек научава по нещо ново всеки ден, нали, Д’Агоста – попита го ухиленият Лилиън.

Д’Агоста се обърна отново към масата. Имаше малка купчинка книги – „Доктор Фауст“ от Кристофър Марлоу, „Нов сборник с християнски молитви“, „Malleus Maleficarum“.

— „Чукът на вещицата“ – рече Пендъргаст като кимна към последната книга – Професионалният справочник за гонене на вещици от времето на Инквизицията. Източник на информация за черните магии.

До книгите имаше купчинка разпечатки от уебстраници. Д’Агоста взе най-горния лист. Сайтът се наричаше „Maledicat Dominus“, а точно тази страница бе посветена на заклинания или молитви за прогонване на дявола.

— През последното денонощие, преди да умре, е посетил немалко такива сайтове – каза Браски. – А това са страниците, които е принтирал.

Пендъргаст разглеждаше с лупа една коркова тапа от винена бутилка.

— Какво е било менюто? – внезапно попита той.