Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Аха. Почти всички, с които Гроув се е познавал.

— С евентуалното изключение на Морис Вилнюс. И въпреки всичко мисля, че списъкът ще се съкрати сам доста бързо. Междувременно, трябва да си разделим работата утре сутрин. – Той подаде списъка на Д’Агоста — Ти говори с Милбанк, Булард и Кътфорт. Аз ще поема Вилнюс, Фоско и Монткалм. Ето ти няколко служебни визитки от управлението на ФБР в Южен Манхатън. Ако някой не иска да отговаря на въпросите ти, просто му дай една от тях.

— Трябва ли да търся нещо конкретно?

— Не, просто рутинната полицейска работа. Стигнали сме до такъв етап в разследването, когато за съжаление трябва да навлечем старомодните детективски одежди. Нали така се казва в онези криминалета, които и ти пишеше?

Д’Агоста се усмихна кисело.

— Не съвсем.

Найджъл Кътфорт, седнал в обзаведената в стил Baul трапезария на апартамента си на триста метра над Пето авеню, остави последния брой на „Билборд“ и подуши въздуха. Какво ставаше с вентилацията на апартамента му напоследък? За трети път вече в него проникваше тази воня на сяра. Два пъти идваха онези тъпанари от поддръжката на сградата и двата пъти не откриха нищо.

Кътфорт затвори вестника.

— Илайза!

Илайза бе втората му съпруга – най-накрая се отърва от онази дърта крава много се бе износила да му ражда деца и бе намерил нещо по-свежо – и ето, че тя се появи ма прага, облечена в гимнастическото си трико, разресваше дългата си руса коса склонила глава на една страна. Кътфорт дори дочу пукането на статичното електричество от движението на гребена.

— Пак тази миризма – рече той.

— И аз имам нос да я подуша – отвърна тя и отметна един кичур назад.

До неотдавна на Кътфорт му харесваше да я гледа как се занимава с косата си. А сега започваше да му лази по нервите. Поне по половин час на ден си губеше времето с това. И докато тя продължаваше да разресва косите си, Кътфорт усети как раздразнението му се усилва.

— Платил съм пет милиона и половина за този апартамент, а мирише като някаква шибана научна лаборатория. Защо не се обадиш на поддръжката?

— Ей го телефона, до лакътя ти.

На Кътфорт никак не му хареса тона, с който му отговори.

Тя отметна последния кичур коса, разтърси глава и се изправи

— След петнайсет минути трябва да съм на фитнес. Вече закъснявам.

След тези думи тя изчезна от прага. Кътфорт я чу как затваря вратата на гардероба, след като си взе маратонките. Минута по-късно забръмча асансьорът в коридора и нея вече я нямаше.

Той гледаше затворената врата, опитваше се да си напомни, че сам бе поискал нещо по-свежо, че се е сдобил с нещо по-свежо. Прекалено свежо, по дяволите.

Отново подуши. Ако не друго, миризмата бе станала по-слаба. Щеше да е отвратително да вика хората от поддръжка за трети път. Управата на сградата бе безнадеждна – занимаваше се с нещо, само ако и се разкрещиш. Но на този етаж имаше само два апартамента – другият бе купен, но още не се бяха нанесли в него, а на останалите етажи изглежда не подушваха нищо. Тъй че единствен Кътфорт се оплакваше.

Изправи се, жегна го някакво безпокойство. И Гроув се беше оплаквал от някаква лоша миризма при онова неговото чудато обаждане – оплака се от миризмата и от още хиляда неща. Той поклати глава, опитваше се да разсее облаците на съмненията, които бавно се струпваха.

Да не би да идваше от вентилационните шахти? Пообиколи като душеше въздуха. Във всекидневната миризмата бе по-силна, а в библиотеката – още повече. Последва я до апаратната душейки като куче. Все по-силна и по-силна. Отключи вратата, запали осветлението и се огледа. Тук беше красивият 64-канален „Струдър“ – записващата на твърд диск система, както и лавиците с техниката за обработка на записите. В дъното имаше няколко стъклени витрини, в които бе разположена скъпоценната му колекция. Китарата, която Мик Джагър бе строшил в Алтъмонт; ценният бас на Кийт Ричардс от 1950-а година, от първите години на поп културата с оригиналните си струни. Нотите на „Имеджийн“ с петна от кафе и с неприлични забележки по полетата. Жена му казваше, че апартамента приличал на „Планета Холивуд“. И това наистина го вбесяваше. Тук бе събрана най-страхотната колекция от свързани с историята на рока неща. Мястото, където бе открил „Събърбън лоунмоуърс“ в един демо запис на четири парчета, изпратен по пощата от Синсинати. Тук за първи път бе чул звука на Рапа Джоули и бе усетил как по гърба му пробягват странни тръпки. Кътфорт притежаваше добро ухо. Притежаваше умението да открива знака, носещ много пари. Не знаеше на какво го дължи и не го интересуваше. Важното бе, че работеше.