Линкольн Чайлд - Огън от Ада

„Винаги ли държите толкова топло в апартамента си господин Кътфорт?“.

Той тръшна слушалката и влезе в спатията, хвърли един куфар върху леглото и започна да вади неща от гардероба си: бански, копринено сако и панталон, слънчеви очила, сандали, пари, часовник, паспорт, сателитен телефон.

Не можеха да го обвинят в лъжесвидетелство, ако не можеха да разберат къде, по дяволите, да го намерят.

Когато сержант Винсънт Д’Агоста влезе през задната врата на Нюйоркския атлетически клуб, той бе вече едно много силно разядосано ченге. Портиерът го спря на входа накъм „Сентръл парк“ – юг, макар че носеше и вратовръзка като част от пълната си униформа, и след като чу питането му, го отпрати към задната врата, защото не бил член на клуба. Това означаваше да извърви целия път до Шесто авеню да мине разстоянието от една пряка и да се върне на 58 улица – почти четвърт миля.

Докато крачеше, Д’Агоста ругаеше под носа си Кътфорт лъжеше, сигурен бе в това. Бе рискувал хазартно с идеята, че Гроув мразел рок-музиката, и очите на Кътфорт го бяха издали. И все пак, въпреки използвания остър език Д’Агоста знаеше, че между него и едно богато копеле като Кътфорт седеше цяла правосъдна система. Милбанк бе пълен провал – единственото, за което искаше да говори, бе новата и смарагдова огърлица. Тъпанарката дори не му беше дала улика, нито една. И ето го сега – да обикаля едно от на дългите карета от сгради в Манхатън. Мамка му!

Най-сетне стигна до задния вход на Атлетическия клуб натисна бутона за служебния асансьор – единственият тук, и когато след три минутно чакане вратите му най-сетне се отвориха със скърцане и пъшкаме, той натисна бутона с номер девет. Асансьорът се заизкачва бавно, оплаквайки се жално през цялото време, и най-сетне вратите отново се отвориха с изпъшкване. Д’Агоста излезе в мъждиво осветен коридор, в който за богаташки клуб бе прекалено тъмно – и пое към посочения с малка златиста ръка салон, върху чиято врата бе написано „Билярд“. Във въздуха се носеше лек мирис на дим от пура, който го накара да закопнее за една добра хавайска. Жена му го бе принудила да се откаже от навика, преди да заминат за Канада. Но може би пак щеше да пропуши. По дяволите, вече нямаше никаква причина да не го направи.

Докато вървеше по коридора, миризмата стана по-силна.

Влезе в обширна зала, чиято задна стена бе заета от високи прозорци. Още докато преминаваше през вратата, друг охранител скочи иззад малкото си писалище и извика:

— Господине!

Д’Агоста не му обърна внимание и изгледа залата. Погледът му веднага спря върху една самотна, тъмна фигура, обвита в дим, наведена над най-далечната билярдна маса

— Мога ли да ви попитам по каква работа, господине…?

— Не можете.

Д’Агоста мина покрай охранителя и закрачи покрай масите, ниско окачените лампи хвърляха кръгове светлина върху смарагдовите им повърхности. Беше шест часът вечерта и периметъра от Сентръл парк, който се виждаше през прозореца, бе съвсем тъмен. Ню Йорк притежаваше този магически миг на полуздрач – нито тъмно, нито светло, когато светлината на града се сливаха със светлината на небето зад него.

Д’Агоста спря на около три метра от мъжа и извади бележника си. Отвори го и написа: „Булард. 20 октомври“. След това зачака. Очакваше Булард да вдигне глава и да го види, но той не го направи. Вместо това се наведе още повече към зеленото сукно, с потънало в мрак лице и чукна нова топка. С плавно въртене на китката натри щеката си с креда и нанесе нов удар. Д’Агоста не бе виждал такава билярдна маса – беше по-голяма от обикновените, с по-малки джобове и с по малки топки само в два цвята – червен и бял.

— Господин Булард.

Мъжът не му обърна внимание, а се нагласи да удари поредната топка. Гърбът му бе огромен, раменете – широки, и копринената тъкан на костюма му се бе опънала силно върху гърба. Д’Агоста можеше да види ясно само горящия край на пурата и две едри, възлести ръце в кръга светлина; вените им бяха дебели и изпъкнали, приличаха на синкави земни червей. На едната ръка носеше два огромни златни пръстена. Булард удари една топка, заобиколи масата, удари друга. Д’Агоста тъкмо се канеше да каже нещо, когато мъжът се изправи рязко, обърна се, извади пурата от устата си и попита.

— Какво искаш?

Д’Агоста не отговори веднага. Вместо това си позволи една минута да огледа лицето на мъжа. Много бе възможно на земята да не съществува по-грозен мъж. Главата му бе огромна и смугла и макар тялото, към което бе прикачена да беше масивно и яко като на мечка гризли, тя все пак изглеждаше прекалено голяма за него. Яка челюст, с потръпващи мускули, се издигаше към вълнообразни ушни миди. По средата между тях имаше две сухи и месести устни, бели на фона на тъмната кожа – особено неприятно съчетание. Над тях стърчеше месест, надупчен от шарка нос. Масивни вежди бяха надвиснали над чифт хлътнали очи. От рунтавите вежди нагоре ниското чело преминаваше в плешив купол, чиято кожа бе изпъстрена с лунички и червеникавокафяви петна. Този мъж създаваше впечатлението за огромна животинска сила и самоувереност както външна, така и вътрешно. Когато се движеше, синята коприна, в която бе облечен, шумолеше, а движенията му бяха тежки и бавни като на як впрегатен кон.