Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Ами въвеждахме се в курса на събитията.

— Колко добре се познавахте с Гроув?

— Засичали сме се няколко пъти. Не бяхме приятели.

— Кога се запознахте с него?

— Преди години не си спомням.

— Пак питам, за какво си говорихте?

— Той ми разказа какво се е случвало с него напоследък

— Което е?

— Не си спомням точно. Статии, вечери, такива неща.

Същото като с Кътфорт – това копеле лъжеше, лъжеше, лъжеше.

— А вие? Вие какво му казахте?

— Горе-долу същото. За работата си, за компанията си.

— Каква бе причината за обаждането му?

— Ще трябва да питате него. Просто се информирахме.

— Значи ви се е обадил след полунощ просто да се информирате?

— Точно така.

— Откъде е знаел той домашния ви номер? Не е вписан в указателя.

— Предполагам, че някога съм му го дал.

— Нали казахте, че не сте били приятели?

Булард сви рамене.

— Може да го е взел от някого другиго.

Д’Агоста млъкна, за да погледне Булард. Той стоеше в сянка и все още не можеше да види очите му.

— Сторили ви се Гроув изплашен, неспокоен?

— Не бих могъл да кажа. Наистина не си спомням.

— Познавате ли Найджъл Кътфорт?

Мина един кратък миг, преди Булард да отговори.

— Не.

— А Рейниър Бекман?

— Не.

Този път нямаше пауза.

— А граф Изидор Фоско?

— Името ми е познато. Мисля, че съм го мяркал някъде по светските страници на пресата.

— Лейди Милбанк? Джонатън Фредерик?

— Не и не.

Безнадеждно беше. Д’Агоста знаеше кога е победен. Затвори бележника си.

— Не сме свършили с вас, господни Булард.

Булард вече се бе извърнал към билярдната маса.

— Но аз определено съм свършил с теб, сержант.

Д’Агоста се обърна на пета, но се спря. Извърна се отново.

— Надявам се да не планирате някакви пътувания извън страната, господин Булард.

Мълчание. Окуражен, Д’Агоста продължи в същата насока:

— Мога да ви обявя за важен свидетел и да огранича пътуванията ви. – Д’Агоста бе наясно, че не можеше да го направи, но шестото му чувство му подсказваше, че най-сетне е улучил в десетката. – Как ще ви се хареса това?

Булард си правеше оглушки, но Д’Агоста бе сигурен, че го бе чул. Обърна се и пое към изхода, покрай огромните зелени маси с малките им джобове. На вратата се спря и изгледа яростно прислужника. Усмивката му се бе стопила, а настроението му изведнъж бе станало абсолютно неутрално.

— Каква игра се играе тук? Билярд ли?

— Снукър, господине.

— Снукър ли?

Д’Агоста се вторачи в него. Да не би да му се присмиваше? Думата му прозвуча като нещо, за което една проститутка би поискала допълнително заплащане. Ала изражението на мъжа не издаваше нищо.

Д’Агоста излезе от залата, намери парадния асансьор и слезе с него. Майната му на портиера и на правилата му.

Светлината на вечерта полека-лека чезнеше в голямата билярдна зала на Нюйоркския атлетичен клуб. Лок Булард стоеше над масата, с щека в ръка, без повече да вижда масата или топките. Минаха шейсет секунди. И тогава той остави щеката на масата, запъти се към бара и вдигна слушалката на телефона. Нещо трябваше да бъде направено и то веднага. Трябваше да свърши важна работа в Италия и никой особено пък този сержант-парвеню – не можеше да го накара да я пропусне.

Д’Агоста се спря на стълбите на Нюйоркския атлетически клуб и погледна часовника си. Беше едва 6:30. Пендъргаст го бе помолил да отиде в „по-горната“ му резиденция, както я наричаше, за да обменят информация от разпитите си през деня. Бръкна в джоба си, намери ключа, който Пендъргаст му бе дал. В девет. Имаше време за убиване. Ако паметта не го лъжеше, имаше една малка, сумрачна ирландска кръчма на име „Мълинс“ на ъгъла на „Бродуей“ и 61-а улица, в която предлагаха прилични сандвичи. Можеше да вечеря и да удари една студена бира.

Обърна се и хвърли поглед на фоайето, улови погледа на надменния портиер, който го бе накарал да обикаля, и нарочно се задържа повечко на стълбите. Онзи стоеше зад писалището и затваряше вътрешния телефон, без да го изпука из очи, а изражението върху мумифицираното му лице не издаваше притеснение. По дяволите, понякога му се струваше, че да приличаш на вкаменено лайно бе главното изискване да станеш портиер в Манхатън.

И сега, след като се спусна по стълбите и зави наляво на „Сентръл парк“ – юг, мислите му се върнаха към Пендъргаст. Защо, по дяволите, му бе необходима тази, „горна“ резиденция? От дочутото знаеше, че апартаментът на Пендъргаст в комплекса „Дакота“ бе без друго по-голям от повечето къщи. Извади картичката от джоба си: „Ривърсайд драйв“ номер 891. На коя пресечка бе тази сграда? Навярно бе една от онези елегантни стари здания край парка Ривърсайд около 96-а улица. Прекалено дълго бе стоял извън Ню Йорк. През изминалите години можеше да погледне всеки номер на някои от авенютата и да изчисли на коя пресечка се намира.