Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Д’Агоста облиза устни.

— Имам няколко въпроса към вас.

Булард го изгледа за миг, след това мушна отново пурата в устата си и леко чукна една от топките.

— Ако обстановката тук ви разсейва, можем винаги да ви привикаме в участъка.

— Само минутка.

Д’Агоста погледна часовника си. Обърна се и видя пристъпващия от крак на крак прислужник, който ги наблюдаваше от другия край на залата, сключил ръце пред себе си досущ като църковен клисар, леко усмихнат.

Булард се обърна гърбом към Д’Агоста и се наведе над масата, коприната се опъна и се надигна, разкривайки ивица бяла памучна риза и чифт червени тиранти. Отново лек удар, отново изшумоляване на коприна.

— Булард, минутката ви свърши.

Булард вдигна щеката си, натри върха й с креда, след което отново се наведе. Това копеле възнамеряваше да нанесе още няколко удара.

— Вече ме ядосвате, знаете ли?

Булард нанесе удара и заобиколи масата за следващия.

— Тогава може би трябва да минеш курс по овладяван на гнева.

Замахна отново с щеката, съвсем леко побутна една топка и тя премина десетина сантиметра, за да „целуне“ леко друга топка.

Е, това вече му дойде до гуша.

— Булард, след следващия удар ще ти сложа белезниците и ще те изведа през парадния вход, покрай портиера всички останали, които ще се случат там. Ще те накарам да минеш от Сентръл парк – юг, до площад „Кълъмбъс“, където съм паркирал патрулката си. Ще се обадя по радиото за подкрепления и ще стоиш на тротоара на площада със заключени зад гърба с белезници ръце цяла вечер, докато не дойде подкреплението.

Ръката на Булард се спря върху щеката. След това той се изправи, мускулите на челюстите му заиграха. Бръкна в джоба си, извади мобилен телефон и започна да набира някакъв номер.

— Мисля да се обадя на кмета и да му кажа как един от хубавците му току-що ме заплаши с думички от по четири букви. — Направи го. В случай, че не си забелязал, аз съм от Саутхамптънското управление и не давам и пет пари за вашия кмет.

Булард вдигна телефона до ухото си и захапа пурата.

— Тогава действаш извън юрисдикцията си и заплахите ти за арест са въздух под налягане.

— Назначен съм за офицер за свръзка с Федералното бюро за разследване, управление „Южен Манхатън“. – Д’Агоста отвори портфейла си, извади една от визитките, които Пендъргаст му бе дал, и я хвърли върху билярдната маса – Ако искаш да се оплачеш на старшия инспектор, името му е Карлтън, а личният му номер е написан там.

Тези думи най-сетне подействаха. Булард затвори преднамерено бавно телефона. След това пусна угарката от пура в пепелника с пясък в ъгъла, където тя продължи да си дими.

— Добре. Успя да привлечеш вниманието ми.

Д’Агоста отвари бележника си. Нямаше никакво намерение да си губи повече времето.

— На 16 октомври в 2:02 часът Джеръми Гроув е позвънил на домашния ти номер. На борда на яхтата ти, предполагам. Разговорът е траял четирийсет и две минути. Вярно ли е това?

— Не си спомням за такова обаждане.

— Така ли? – Д’Агоста извади фотокопие от телефонната разпечатка и му я подаде – Разпечатката на телефонната компания казва друго.

— Не е необходимо да я виждам.

— Кой друг е бил там по онова време, за да приеме разговора? Искам имената. Приятелка, готвач, детегледачка, който и да е – Д’Агоста вдигна писалката си.

Последва дълго мълчание.

— По онова време бях сам на яхтата си.

— Тогава кой е вдигнал телефона? Котката ли?

— Няма да отговарям на повече въпроси без присъствието на адвоката ми.

Гласът му си отиваше на лицето – дълбок и дрезгав, като заговореше, сякаш драскаше с кибритена клечка по гръбнака на Д’Агоста.

— Вижте какво ще ви кажа, господин Булард, вие току-що ме излъгахте. Излъгахте офицер от полицията. Това се нарича възпрепятстване на правосъдието. Можете да се обадите на адвоката си, ако желаете, но то ще стане от управлението, а аз ще ви ескортирам дотам веднага. Това ли искате? Или да опитаме отново?

— Това е клуб на джентълмени и ще ви бъда благодарен ако не повишавате тон.

— Малко недочувам, нали разбирате, а и без друго не съм джентълмен.

Д’Агоста зачака.

Белите устни на Булард се разтеглиха в нещо подобие на усмивка.

— Сега, като го споменахте, наистина си спомням за онова обаждане на Гроув. Не бяхме разговаряли от доста време.

— За какво говорихте?

— За това-онова.

— Това-онова. – Д’Агоста си го записа – Това и онова . Цели четирийсет и две минути?