Линкольн Чайлд - Огън от Ада

„Планета Холивуд“, виж ми окото! Но откъде, по дяволите идва тази миризма?

Кътфорт отиде до вратата с дебело стъкло, водеща към студиото. Определено идваше от там. Сигурно някаква апаратура бе изпищяла.

Отвори тежката звукоизолираща врата. И като го направи, миризмата го обгърна като мазна мъгла. През стъклото не го бе забелязал, но вътре имаше някаква лека мъглица. И не бе само миризмата на сяра; сега вече вонята беше много по-лоша. Напомни му на въргалящо се в горещ летен ден прасе.

Огледа бързо студиото – пианото „Бьозендорфер“ и любимите му микрофони „Нойман“, изолиращите камери, стените, облицовани с акустични плочки.

Да не би някое копеле да е тършувало из студиото му.

Кътфорт огледа внимателно помещението. Всичко изглежда си беше на мястото. Записващата апаратура бе включена. Положи длани върху редиците плъзгачи за управление на микрофоните – бяха студени, а подредените в редица дисплей – до един тъмни. Но какво бе онова там? В далечния ъгъл лежеше нещо на пода.

Пристъпи, наведе се към светлото дърво на пода, взе го. Беше зъб. Или по скоро бивник. Като бивник на глиган. Окървавен, кръвта още не беше засъхнала. И с някакъв кървав хрущял в единия край.

Хвърли го яростно и с отвращение.

„Някой скапаняк е влизал тук.“

Преглътна, отдръпна се назад. Това не бе възможно. Никой не би могъл да влезе. Нали самият той отключи вратата. Може да се е случило предишния ден, когато развеждаше онзи промоутър, който никак не му се нравеше. Но в този бизнес си имаше вземане-даване с най-странни птици. Бързо взе един парцал, вдигна зъба с него и направо изтича в кухнята пусна го в сметопровода, включи го и чу грубия режещ звук. От него се разнесе лоша миризма и той извърна лице.

Чу се остро иззвъняване и той едва не подскочи към стената. Пое дълбоко дъх, отиде до домофона и натисна копчето .

— Господин Кътфорт? Един полицай иска да ви види.

Кътфорт се взря в малкия видеоекран до домофона и видя във фоайето ченге на около четирийсет години, което пристъпваше от крак на крак.

— В събота? Какво иска?

— Не желае да каже, сър.

Кътфорт най-сетне овладя дишането си. Мисълта в този момент в апартамента да влезе ченге му се видя почти привлекателна.

— Нека да се качи.

При повторния оглед полицаят изглеждаше като всяко друго американско ченге от италиански произход, на всичко отгоре с акцент от Куинс. Кътфорт го настани на дивана във всекидневната и седна в креслото срещу него. Носеше емблемата на полицейското управление в Саутхамптън, което потвърди онова, което Кътфорт вече подозираше. Отнасяше се за Гроув. Не трябваше изобщо да отговаря на обаждането на онзи кучи син.

Ченгето извади бележник и писалка, а после – и касетофон.

— Никакви записи! – изгледа го свирепо Кътфорт.

Ченгето сви рамене и прибра касетофона в джоба си.

— Много странно мирише тук.

— Проблеми с вентилацията.

Ченгето разлисти бележника си и се приготви да започва.

Кътфорт се настани по-добре в креслото си и кръстоса ръце.

— Е, добре, полицай Дий-Агоста, какво мога да направя за вас?

— Познавахте ли Джеръми Гроув?

— Не

— Той ви се е обадил малко след полунощ на 16 октомври.

— Така ли?

— Точно това ви питам.

Кътфорт отпусна ръце и кръстоса крака като още веднъж съжали, че бе пуснал ченгето да се качи. Единственото утешително обстоятелство бе, че ченгето не изглеждаше много интелигентно.

— Отговорът е „да“, той ми се обади

— За какво разговаряхте?

— Трябва ли да отговарям на тези въпроси?

— Не, или поне засега не. Ако желаете, можем да уредим нещо по-официално.

На Кътфорт това не му се понрави. Премисли набързо.

— Нямам какво да крия. Притежавам колекция от музикални инструменти, разни неща от историята на рок музиката, ей такива работи. И той се интересуваше да купи нещо.

— Какво?

— Само едно писмо.

— Покажете ми го.

Кътфорт успя да потисне изненаданото си изражение.

Изправи се

— Последвайте ме.

Отидоха в апаратната. Кътфорт се огледа.

— Ей онова.

Ченгето отиде до витрината погледна, намръщи се.

— Писмо от Джанис Джоплин до Джим Морисън, неизпратено. Съдържа само два реда. В тях го нарича най-новата свалка в живота си – рече Кътфорт и успя да изобрази кикот.

Ченгето извади бележника си и започна да си преписва писмото. Кътфорт извъртя очи от нетърпение.

— А цената?

— Казах му, че не се продава.