Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Кръчмата „Мълинс“ си беше там, където я бе запомнил. Само една сумрачна витрина с дълъг бар и стари дървени маси до отсрещната стена. Д’Агоста влезе, обзет от приятното предчувствие за един истински нюйоркски чийзбургер. С леко недопечено месо, не като онези натруфени изобретения в никадо, сирене камамбер, пилешки гърди и салата, които се продаваха в Саутхамптън за петнайсет долара.

Чак по-късно, добре нахранен, Д’Агоста излезе и пое на север към станцията на метрото на 66-а улица. Макар да беше 7:30, милиони коли препускаха, свиреха с гуми и клаксони – димящ хаос от стомана и никел, сред които и една златиста импала от осемдесетте години с тъмни стъкла, който едва не го прегази. След като го изпроводи с подходяща поредица от ругатни Д’Агоста се мушна в подлеза на метрото. Пъхна магнитната карта в машината, след това пое към перона да вземе мотрисата за горната част на града. И макар да бе убил един час, пак щеше да стигне рано. Може би трябваше да остане в „Мълинс“ и да изпие още една бира.

След по-малко от минута засилващият се рев, придружен балон от спарен въздух, изтласкан от тъмния тунел, сигнализира за пристигането на влака. Д’Агоста се качи, побърза да си намери място, настани се на твърдата пластмасова седалка и затвори очи. Почти инстинктивно броеше спирките на 72-а, 79-а и 86-а. Когато влакът намали скорост преди спирката на 86-а улица, той отвори отново очи, стана и слезе в южния край на станцията.

Прекоси „Бродуей“ и пое по 94-а, покрай авеню „Уес енд“ към „Ривърсайд драйв“. В далечния край на потъналия в зеленина булевард, зад тънкия зелен покров на Ривърсайд парк можеше да види магистралата „Уест сайд“ и реката отвъд нея. Беше приятна вечер, ала небето потъмняваше и във въздуха се усещаше влага. Мудните води и река Хъдсън се носеха като черно мастило, а светлините на Ню Джърси изпъстряха брега отсреща. Едва видима проблесна светкавица.

Той се обърна и погледна адреса на сградата на най-близкия ъгъл. Беше номер 214.

Двеста и четиринайсет ли? Д’Агоста изруга. Наистина бе забравил много неща през онези години, прекарани в Канада. Номер 891 бе далеч по-нагоре, отколкото смяташе може би – близо до Харлем. Какво, по дяволите, си въобразяваше Пендъргаст, че да живее там.

Можеше да се върне в метрото, но за това трябваше да върви дълго нагоре към „Бродуей“, може би да чака дълго на станцията, а след това и да извърви дългия път до къщата. Можеше да вземе такси, но това пак означаваше да върви до „Бродуей“, а по тава време на вечерта таксита за този район на града бе почти невъзможно да се намерят.

А можеше и да върви пеш.

Д’Агоста се обърна на север и пое по булеварда. Може би къщата се намираше на десет или петнайсет къси пресечки. Потупа се по корема. Щеше да му дойде добре, да изгори малко от калориите на мазния бургер. Освен това имаше повече от час време за убиване.

Закрачи бързо, белезниците и ключовете му подрънкваха. Вятърът шептеше в дърветата, обрамчващи Ривърсайд парк, а фасадите на елегантните жилищни сгради обърнати към реката бяха ярко осветени, пред повечето се виждаха портиери или охранители. Макар че наближаваше осем, много хора още се прибираха у дама си след работа мъже и жени в костюми, музикант, понесъл виолончело, двама приличащи на колежански професори със сака от туид, които разговаряха на висок глас за някого на име Хегел. Понякога някой вдигаше глава към него, усмихваше се и кимваше, доволен, че не е сам на улицата. 11 септември бе променил много неща в Ню Йорк сити и едно от тях бе начинът, по който хората гледаха на ченгетата. Ето още една причина да постъпи в Нюйоркската полиция при първа възможност. Д’Агоста си тананикаше докато вървеше, изпълваше дробовете си с главозамайващото благоухание – този неповторим аромат на солен въздух, дим от автомобилни ауспуси, боклук и асфалт. Долови лек дъх на печено кафе, който идваше от някой денонощен магазин за деликатеси. Ню Йорк сити. След като веднъж влезе в кръвта ти, никога повече няма да излезе от нея. Когато икономиката се пооправи и започнат отново да назначават полицаи, Д’Агоста ще бъде на опашката. Господи, ако трябва, можеше да постъпи като редови уличен полицай във Фар Рокъуей, стига да бъде отново в Нюйоркското полицейско управление.

Пресече 110-а улица. Номерата бяха още около 400, увеличаваха се, но не достатъчно бързо. Какво, по дяволите бе правилото за пресечките на „Ривърсайд“? Нещо се делеше на нещо друга, минус 59. Дори не можеше да прави повече догадки – знаеше само, че къщата се намираше много по-далече, отколкото бе предполагал.