Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Точно тогава забеляза колата зад себе си – движеше се бавно. Прекалено бавно. След като мина под последната светеща лампа. Д’Агоста забеляза отблясък от златистия й цвят същата шевролет импала, която едва не го бе прегази на 61-а западна улица.

Д’Агоста може и да бе забравил формулата за изчисляване на адреси, но радарът му на ченге от Нюйоркското управление си оставаше в перфектна работна форма и сега сигнализираше с все сила. Колата се движеше точно с такава скорост, че да се изравни с Д’Агоста точно по средата на тъмното каре.

Беше засада.

Д’Агоста взе мигновено решение. Хукна изведнъж наляво и спринтира напряко на улицата пред приближаващата кола. Чу свиренето на гумите при ускоряването й, ала той бе прекосил твърде бързо и вече навлизаше парка Ривърсайд, когато колата спря, свирейки с гуми, до бордюра.

И докато тичаше в тъмнината, той видя, че и двете врати се отвориха едновременно.

Вратата на апартамента на десетия етаж в хотел „Шер Недърланд“ бе отворена от английски прислужник, тъй безупречно облечен, сякаш бе излязъл от страниците на романа на Уудхаус. Поклони се на Пендъргаст и се отдръпна встрани. Двуредният сюртук в стил Принц Албърт бе безупречно изчеткан и изгладен, а като се движеше, колосаният му нагръдник леко шумолеше. С едната си облечена в бяла ръкавица ръка пое палтото на Пендъргаст, а с другата му подаде сребърен поднос. Без да се колебае, Пендъргаст бръкна джоба си и извади тънка златна табакера, а от нея – визитка, която постави върху подноса.

— Моля господина да бъде тъй любезен да изчака.

Прислужникът пак се поклони леко и изчезна в дълъг коридор, понесъл подноса пред себе си. Чу се шум от отваряне на врата, леко изщракване на ключалка, почукване. Отвари се друга врата. След малко прислужникът се върна и рече:

— Моля господина да ме последва.

Пендъргаст влезе след прислужника във всекидневна с дървена ламперия, в която в голяма камина весело пращеше и блещукаше огън от брезови цепеници.

— Господинът може да седне, където пожелае – рече прислужникът.

Винаги привличан от топлината, Пендъргаст избра да седне в елин кожен фотьойл до камината

— Графът ще бъде на разположение след малко. Ще желае ли господинът амонтилядо?

— Благодаря ви.

Прислужникът излезе безшумно и се върна след по-малко от трийсет секунди с поднос, върху който имаше една-единствена кристална чаша, наполовина пълна с бледокехлибарена течност. Остави я на масичката до креслото и пак безшумно излезе.

Пендъргаст отпи от сухото, деликатно питие и огледа стаята с растящ интерес. Беше обзаведена с изящен, но ненатрапчив вкус и изглеждаше едновременно и уютна и красива. Подът бе застлан с рядък сафавидски килим в стил Шан Абасид. Камината бе стара, изградена от сив флорентински „пиетра серена“, с герба на старинна и благородна фамилия. Върху масата с чашата му също имаше редица интересни вещи – няколко старинни сребърни прибори, старинен сифон, няколко красиви стъклени шишенца за парфюм от римско време и малка етруска бронзова статуя.

Но картината над камината привлече най-силно вниманието на Пендъргаст. Приличаше на Вермеер и изобразяваше дама пред прозорец, разглеждаща дантела, хладната фламандска светлина струеше от прозореца и озаряваше лицето й, което хвърляше лека сянка върху роклята на жената. Пендъргаст познаваше всичките трийсет и пет известни картини на Вермеер. А тази не бе от тях. И въпреки това не можеше да бъде фалшификат никой фалшификатор не бе в състояние да наподоби светлината на Вермеер.

Погледът му заброди по-нататък. На отсрещната стена имаше недовършена картина в стила на Караваджо, изобразяваща посвещението на Павел във вярата по пътя към Дамаск. Беше по-малка и дори по-силна от прочутата картина на Караваджо в Санта Мария дел Пополо в Рим. Колкото повече я гледаше Пендъргаст, толкова повече се усъмняваше, че бе копие или от „школата“ на прочутия майстор, по-скоро бе негов етюд. Пендъргаст се обърна надясно – там на стената висеше картина: малко момиченце в тъмна стая, четящо книга на свещ. Пендъргаст забеляза, че много приличаше – но не бе копие – на серия от картини на тази тема – „Образованието на Девата“ от загадъчния френски художник Жорж дьо ла Тур. Възможно ли бе да е истинска?

В стаята бяха само тези три картини: три смайващи бижута. Но не бяха наложени претенциозно: напротив, изглеждаха като част от атмосферата на стаята, поставени за лична наслада, а не за да предизвикат завист у посетителя. Нито една картините нямаше етикет.