Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Пендъргаст кимна.

— Арията на Полнонс от „Норма“: „Абандонарми кози потрести“.

— Аха! Значи ви е допаднало.

— Казах, че го познах. Кажете , графе, вие сам ли сте направили тези роботи?

— Да, любител съм на животните и машинарийките. Искате ли да видите канарчетата ми? Имам предвид истинските: аз рядко разграничавам своите собствени деца от тези на природата.

— Не, благодаря ви.

— Трябваше да се родя в Америка, да стана един Томас Едисон, тук щяха да насърчават моите изобретения. Но вместо това съм се родил в задушаващата, загиваща флорентинска аристокрация, където умения като моите са безполезни. Там, откъдето произхождам, от графовете се очаква да са стъпили здраво в осемнайсети век, ако не и по-рано.

Пендъргаст се размърда на столчето си.

— Мога ли да ви обезпокоя с няколко въпроса граф Фоско?

Графът махна с ръка.

— Оставете това „графе“. Намираме се в Америка и тук съм Изидор или Айсидор. Мога ли да ви наричам Алойзиъс?

Последва кратко мълчание, преди Пендъргаст да отвърне хладно.

— Ако нямате нищо против, графе, бих искал да проведем този разговор на официално равнище.

— Както искате. Виждам, че добрият Пинкетс ви е поднесъл нещо освежително. Той е истинско съкровище, не мислите ли? Англичаните са властвали над италианците толкова векове, че сега ми е особено приятна да имам поне един англичанин под своя власт. Но вие не сте англичанин, нали?

— Не

— Е, добро, тогава мога да говоря свободно за англичаните. Ха! Представете си само, единственият композитор, който са родили, е човек на име Бърд [9] Игра на думи, Burd на английски означава птица. – Б.пр !

Графът се настани в срещуположното кресло и Пендъргаст забеляза колко леко и лесно се движеше този огромен мъж, колко изтънчено седна.

— Първият ми въпрос, граф Фоско, се отнася до вечерята. Вие кога пристигнахте?

Графът събра белите си длани почтително, сякаш щеше да се моли и, и въздъхна.

— Гроув ни бе поканил за седем. И то в понеделник, много необичайно за него. Аз пристигнах пръв.

— В какво душевно състояние беше Гроув?

— В много тежко, бих рекъл. Както вече ви казах, изглеждаше разстроен, напрегнат. Но не чак толкова, че да не кани гости. Имаше готвач, но приготви основното ястие сам. Беше доста добър кулинар. Приготви много изискана пържола, леко запечена на огън, с лимон. Ни повече, ни по-малко. Идеално. А след това поднесе…

— Знам менюто, благодаря ви. Даде ли някакви признаци защо е разстроен?

— Не. Всъщност мисля, че полагаше много усилия да го скрие. Очите му щъкаха непрекъснато. Заключваше вратата след всеки пристигнал гост. Почти не пи, което бе доста необичайно за него. Беше човек, който обичаше хубавото бордо, и дори в този случай сервира няколко отлични вина, като токайско от Фрири, а след това – „Петрус“, реколта 90-а, наистина великолепно.

Виното „Шато Петрус“ от 1990-а се смяташе за най-доброто след фамозното от реколта 61-а и бе едно от най-ценените от Пендъргаст вина; имаше в избата си в „Дакота“ десетина бутилки от струващото по 2000 долара бутилката. Реши обаче да не споменава този факт.

Графът продължи описанията си словоохотливо и с много хумор.

— Гроув отвори също така, доста спонтанно, бутилка вино от Кастело ди Верадзано, от техните т.нар. „ботиля партиколаре“, онези с копринения етикет. Изключително.

— Познавахте ли другите гости?

Графът се усмихна.

— Познавам лейди Милбанк доста добре. С Вилнюс сме се срещали няколко пъти. Джонатън Фредерик познавам само от писанията му.

— За какво разговаряхте на вечерята?

Усмивката му се разтегли още повече.

— Това бе най-необичайното.

— Да?

— През първата част от вечерята разговаряхме за картината на Жорж дьо ла Тур, която сте видели във всекидневната ми. Какво мислите за нея, агент Пендъргаст?

— Нека се придържаме към темата ни, граф Фоско.

— Но това е тъкмо по темата. Следвайте мисълта ми. Смятате ли, че картината е от Дьо ла Тур?

— Да.

— Защо?

— Мазките на дантелата са доста характерни, както светлината от свещта, преминаваща през пръстите – определено е в стила на Дьо ла Тур.

Графът погледна Пендъргаст с любопитство, в очите му светнеха някакви неопределими пламъчета. След доста дълго мълчание той каза много тихо и сериозно:

— Изненадвате ме много, Пендъргаст. Наистина съм силно впечатлен – Шеговитият фамилиарен тон бе изчезнал; Направи кратка пауза и продължи – Преди двайсет години бях изпаднал в малко финансово затруднение. Предложих тази картина за продажба в „Сотбие“. Един ден преди търга Гроув писа малка статия в „Таймс“, в която наричаше платното една от фалшификациите на Делобр, направена някъде в началото на века. Беше изтеглена от търга и въпреки че разполагах с документи за произхода й, изгубих петнайсет милиона долара.