Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Притича приведен ниско покрай първата цветна градинка зад редица железни пейки. Изведнъж зърна нещо вляво – червена точица светлина, която го преследваше, танцуваше покрай него като възбудена светулка.

Лазерен прицел.

Хвърли се вдясно в мига на изстрела. Куршумът удари металната пейка и с противен рикошет избръмча в тъмнина. Д’Агоста падна в цветната леха, претърколи се тромаво, и се изправи на колене и зае позиция за стрелба. Видя тъмна сянка да се движи бързо в сумрака на откритата тревна площ и стреля – веднъж, дваж – претърколи се на хълбок, изправи се и отново затича, проклинайки се, че отдавна не бе тренирал стрелба. Но дори неточните му изстрели имаха ефект, накараха ги да бъдат по-внимателни, забавиха ги. Поне такава бе хипотезата му. Мина покрай далечния край на градината и залегна сред дърветата.

Нова люлееща се светеща точка. Хвърли се на асфалта едновременно с изстрела, претърколи се, ожули каляното върху настилката, пак се изправи и затича. Стрелците използваха някакви големокалибрени оръжия и знаеха какво правят. Собствените му изстрели изобщо не ги забавиха. Тези момчета бяха професионални убийци. Прекоси детска площадка, прескочи люлката за двама, сетне и пясъчника, а накрая притича през малко площадче с фонтан, задъхан от усилието си. Боже мой, никак не беше във форма, остаряваше. Отминали бяха дните, прекарани във фитнес-центъра в участъка, които го поддържаха стегнат и във форма.

Прекоси друго площадче с фонтан, прескочи каменния парапет и отново се озова на стръмния, обрасъл склон, водещ към магистралата. Залегна зад каменната стена и зачака. Сега онези трябваше да прекосят откритата пешеходна алея. Точно тогава можеше да се прицели в тях. Стисна здраво в бойна хватка пистолета с две ръце, зае устойчива позиция, опита се да овладее накъсаното си дишане. Не натискай спусъка. Изстрелът трябва да ги изненада. И внимавай, брой всеки патрон.

Сега! Тъмните сенки изскочиха иззад дърветата бягаха бързо, Д’Агоста стреля – веднъж, дваж, три пъти.

Червените светлинки танцуваха по клоните около главата му и той изкрещя една неприлична дума, след като забрави собствения си съвет и стреля отново и отново по замъглените сенки. Не чуваше нищо заради гърмежите на собствения пистолет, но усети порой от куршуми да се забиват в камъка пред лицето му. Онези негодници не пропускаха и миг.

Той, от друга страна не попадна дори наблизо до тях, което никак не бе чудно, след като не бе застават на позиция за стрелбището цели три проклети години и точността му бе станала негодна като грамотите от спечелените награди по стрелба висящи по стените.

Отдръпна се от каменната стена и хукна отново, силно наведен, молеше се гърбът му да не се вижда. Докато тичаше извади пълнителя от пистолета и го погледна на слабата светлина. Празен. Останали му бяха само два патрона… Беше изхабил другите тринайсет.

Изведнъж нещо влезе в полезрението му между дърветата пред него – мостът над 110-а улица. Той бе изцяло ограден с метална мрежа, като клетка. Ако го сгащеха там, щеше да се превърне в прословутата риба, по която стрелят във варел.

Но да се върне обратно – да прескочи каменната стена и да пресече откритата алея означаваше да се набута направо в лапите на преследвачите си. И това щеше да бъде самоубийство.

Озърна се надясно. Имаше само една възможност. Или магистралата, или нищо. Да излезе на магистралата за Уест сайд да спре движението, да предизвика хаос, да се обади по радиостанцията за помощ. Там нямаше да го преследват.

Без да размишлява повече, той хукна надолу по стръмния наклон през къпини, смрадлики и отровен бръшлян, ту тичаше, ту се претъркулваше. Клоните на храсталака се впиваха свирепо и разкъсваха униформата му, а острите камъни на шкарпа нараняваха раменете и коленете му.

Бам! – чу се изстрел.

Склонът бе доста стръмен. Той падна, претърколи се колкото мажеше по-надалеч, изправи се с мъка и затича отново хвърляйки бърз поглед назад. Чу ги да си пробиват път на не повече от десет метра над него. В отчаянието си се обърна и наслуки стреля по по-близкия силует. Онзи отскочи встрани, след което отново хукна напред. Д’Агоста се обърна и затича с все сила. Сърцето му заби опасно силно. Шумът от автомобилния трафик изведнъж стана по-силен от фаровете проблясваха през дърветата, за миг го осветиха.

Бам! Бам!

Той се приведе, затича на зигзаг. Магистралата бе само на петнайсетина метра пред него. Фаровете вече го осветяваха почти непрекъснато и го превръщаха в съвсем лесна мишена.