Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Още десет метра. Дърветата оредяваха, отстъпваха терена на боклуци и бурени.

Бам!

Склонът свърши, теренът се изравни. Още шест-седем метра до края на дърветата и ще излезе на магистралата. Хукна отново на зигзаг.

Бум. И той бе отхвърлен назад. Зашеметен. Д’Агоста остана да лежи така един миг, решел, че са го улучили, че всичко е свършило. След това осъзна, че бе връхлетял с все сила върху телената ограда на магистралата. Огледа се мигновено: видя тънкия тел най-отгоре, гадната мрежа, цялата изподърпана и изкривена от скитници и наркомани. Разбира се. Преди години бе пътувал милион пъти по магистралата и бе виждал тази ограда, опасно надвесила над него пълна с боклуци и гниещи листа. Още едно от нещата, които бе забравил през тези години, прекарани в Британска Колумбия. Беше попаднал в капан.

Това бе. Надигна се на коляно и се обърна да заеме позиция. Един патрон, двама мъже.

Сметката никак не излизаше.

Зад решетката на камината гореше слаб огън, хвърляше ръждиви отблясъци върху стените, заети с библиотечни шкафове, и прогонваше влажния хлад във въздуха. Две кресла заемаха място от двете страни на камината. В едното седеше специален агент Пендъргаст, а в другото – Констанс Грийн, бледа и слаба в красивата си изгладена и плисирана рокля. На една страна бяха остатъците от вечерния чай чашки, чинийки, цедилка, купичка със сметана, бисквити. Миришеше на восък за полиране на дърво и на книжни подвързии, покрай всички стени към високия таван се издигаха библиотечни шкафове със стари кожени подвързии и с проблясващи на огъня златисти букви върху кориците.

Сребристите очи на Пендъргаст се обърнаха за миг към часовника на лавицата над камината, след това отново се установиха върху стария вестник, който четеше. Тихият му глас подхвана пак оттам, където бе прекъснал.

— „Седми август, 1964 година Вашингтон. С 88 гласа срещу 4 „против“, Американският сенат упълномощи президента Джонсън да вземе всички необходими мерки, за да отблъсне въоръжените напаления срещу американските войници във Виетнам. Гласуването бе в отговор на обстрела на два американски бойни кораба от Северен Виетнам в Тонкийския залив…“

Констанс слушаше напрегнато, докато той четеше. Когато Пендъргаст обърна леко пожълтялата и крехка страница тя леко изшумоля.

Момичето вдигна ръка и Пендъргаст спря да чете.

— Не съм сигурна дали ще мога да понесе още една война. Жестока ли е?

— Една от най-жестоките. Ще разтърси цялата страна. Нека я оставим тогава за утре.

Пендъргаст кимна, внимателно сгъна вестника и го остави настрани.

— Не мога да повярвам колко жесток е бил миналият век. На човек му се стяга душата като си го помисли.

Пендъргаст склони глава в знак на съгласие.

Тя бавно поклати глава и пламъчетата от огъня се отразяваха в тъмните й очи и правата черна коса.

— Мислиш ли, че и този нов век ще бъде все тъй варварски?

— Двайсети век ни показа злото лице на физиката. Този ще ни покаже злото лице на биологията. Това ще бъде последният век на човечеството, Констанс.

— Толкова ли скептично си настроен?

— Дано Бог ме опровергае.

Пламтящи кехлибарено жълти въглени се срутиха и отвориха рана в огъня. Пендъргаст го разбута.

— А можем ли да преминем към резултатите от твоето проучване?

— Разбира се. – Констанс се изправи, отиде до една от лавиците и се върна с няколко тома. – Абат Тритемий. „Libre Angelis“, текстът на Макмастър. „Заклетата книга на Онорий“. „Secreium Philosophorum“ и разбира се, „Ars Notorium“. Все трактати за продажбата на душата, предизвикването на дявола и тъй нататък. – Тя остави томчетата отстрани на масичката. – И всичките твърдят, че са разкази на очевидци. Латински, старогръцки, арамейски, старофренски, старонорвежки и английски от Средновековието. Освен това имаме и т. нар. „гримоари“.

— Учебниците по магия – кимна Пендъргаст.

— „Ключът на Соломон“ е най-известният. Много от тези документи са принадлежали на тайни общества и ордени, които са били често явление сред аристокрацията от средните векове. Очевидно тези общества често са извършвали сатанински прояви.

Пендъргаст пак кимна.

— Особено ме интересуват описанията на събитията, когато дяволът си иска дължимото.

— Има много такива. Например – тя посочи проядената корица на „Ars Notorium“ с леко отвращение, – историята на Джефри, магистър на Кент.

— Продължавай.

— Разказите не се отличават много от темата за Фауст, освен в подробностите. Високообразован мъж, неспокоен и неудовлетворен; ръкопис; предизвикване на дявола; дават се обещания, после се нарушават; пъклен край. В този случай магистър Джефри е доктор по философия в Оксфорд от началото на 1400-те, освен това химик и математик. Голямата му страст е била загадката на неделимите числа. Прекарал години в кабинета си, изчислявайки тези числа до петия знак след десетичната запетая. Някои от изчисленията му отнемали по цяла година, а тук се казва, че се нуждаел от малка помощ, за да ги довърши. Оттук и договорът му с Луцифер. Заговорило се, че в колежа „Ориел“ ставали странни неща – песнопения, зловонни миризми, необясними шумове и необичайни светлини, горящи в покоите на учения дълго след полунощ. Магистърът продължил да преподава и да прави своите алхимични експерименти. Славата му се разпростряла на далеч. Казва се, че открил чудотворния еликсир за превръщането на оловото в злато и бил приет в Ордена на Златния потир от самия крал Хенри VI. Публикувал великата си творба „Деветте числа на Бога“ и бил известен в цяла Европа с мъдростта и образоваността си.