Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Констанс – долетя до него тихият отговор.

— Констанс Грийн – добави Пендъргаст – Моя подопечна, това е сержант Винсънт Д’Агоста, доверен мой сътрудник. Помага ми в това дело.

Д’Агоста погледна Пендъргаст, Негова подопечна ли? Какво, по дяволите, означаваше това? Огледа с по-голямо любопитство момичето. Бе красиво, с бледи, деликатни черти. Роклята й бе много прилична и твърде скромна, но гърдите, които издуваха дантелената й предница предизвикаха у Д’Агоста най-нескромно трепване в слабините. Въпреки старомодните си одежди тя не изглеждаше на повече от двайсет години. Но тези нейни виолетови очи, тъй будни и интелигентни, кой знае защо изобщо не приличаха на очите на младо момиче. Никак.

— Приятно ми е да се запознаем – каза Д’Агоста и се изправи на стола си, но залитна.

— Ранен ли си? – попита Пендъргаст.

— Почти навсякъде – отвърна Д’Агоста и отпи още една голяма глътка.

— Разкажи ни какво стана.

Д’Агоста остави чашата си.

— Първо посетих лейди Милбанк Беше абсолютно гола. Искаше да говорим единствено за новата й смарагдова огърлица. И с Кътфорт не ми провървя много повече: излъга за причината, поради която Гроув му се е обадил, отговаряше на въпросите със заобикалки, ако изобщо им отговаряше. Последно се срещнах с Булард в Нюйоркския атлетичен клуб. Твърди, че почти не познавал Гроув, че не знае защо се обаждал, не си спомня за какво си бъбрили, не знае откъде Гроув е взел номера му. Лъжец от игла до конец и дори не си даде труда да го скрие.

— Интересно.

— Да, и при това е страхотен образ. Грамадно, грозно, арогантно кепе… – Д’Агоста погледна момичето – Мъж. На практика направо ме изхвърли. Тръгнах си, вечерях в кръчмата „Мълинс“ до „Бродуей“. Забелязах на няколко пъти една златиста импала. Взех метрото до 96-а улица и отидох пешком до „Ривърсайд“ И оттам поех за насам. Импалата се появи отново около 130-а улица.

— В северна или в южна посока се движеше?

Д’Агоста се почуди защо бе важно това.

— В северна.

Пендъргаст кимна.

— Усетих, че нещо ще става, затова изтичах в Ривърсайд парк. Двамина изскочиха от колата и ме подгониха, стреляха с оръжия с лазерен прицел: точни, с голям калибър. Преследваха ме през целия парк. Излязох на магистралата към Уест сайд и се натъкнах на телена ограда. Помислих си, че всичко свърши. И тогава забелязах една наскоро катастрофирала кола на петнайсетина метра от мен. Някакъв тъпанар бе минал през оградата и бе оставил колата да ръждясва там. Мушнах се през дупката, изгубих ги на магистралата, дадох знак на една кола да спре. Тя ме остави на следващия изход, но не можах да взема такси и трябваше да вървя трийсет пресечки разстояние до тук. И тъй като през целия път се придържах към сенките и гледах за импалата, това ми отне известно време.

Пендъргаст кимна отново.

— Значи един от хората те е проследил до метрото, а другият е карал колата. Събрали са се заедно и са се опитали да ти отрежат пътя.

— И аз така си помислих. Стар номер.

— Отвърна ли на стрелбата им?

— Да, ама не ми свърши кой знае каква работа.

— Така ли, при твоите превъзнасяни стрелкови умения?

Д’Агоста сведе очи.

— Малко са поръждясали.

— Въпросът е кой ги е изпратил.

— Случи се ужасно скоро след като пораздрусах Булард.

— Маже би прекалено бързо.

— Булард не ми се видя като човек, които би изчакал. От решителните типове е.

Пендъргаст пак кимна.

През цялото време на този речитатив младата жена бе мълчала учтиво. Но накрая се надигна от дивана.

— С ваше позволение, ще ви оставя да обсъждате този въпрос насаме. – Имаше такъв маниер на говорене и съвсем лек акцент, че кой знае защо това напомняше на Д’Агоста старите черно-бели филми. Отиде до Пендъргаст и го целуна леко по бузата. – Лека нощ, Алойзиъс – След това се обърка към Д’Агоста и кимна: – Радвам се, че се запознах с вас, сержант.

Малко по-късно вратата на библиотеката се затвори и се възцари мълчание.

– Значи подопечна, така ли? – попита Д’Агоста.

Пендъргаст кимна.

— И откъде дойде?

— Наследих я с къщата.

— И как по дяволите можеш „да наследиш“ някого? Роднина ли е?

— Не ми е роднина. Доста е сложно. Къщата и колекциите й наследих от чичо си Антоан. Тя била открита в къщата от един мой познат, който през лятото каталогизираше колекциите. Криела се е тук.

— От колко време?

Последва кратка пауза.

— От доста време.

— И каква е тя, бегълка ли? Няма ли си семейство?