Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Но нещата започнали да се променят. Когато бил на върха, на славата си, станал нервен, подозрителен, странен. Често боледувал и оставал в покоите си. Подскачал при най-малки шум. Отслабнал, очите му „заприличали на огромните кухи очи на теле при заколение“. Поръчал си бронзови ключалки и накарал да обковат вратите му с желязо.

Един ден не се явил на закуска при студентите си. Отишли до покоите му. Вратата била заключена, желязото – горещо на пипане. Носела се миризма на фосфор и сяра. С големи усилия успели да разбият вратата.

И пред тях се разкрила ужасна гледка. Джефри, магистърът Кент, лежат върху дъсчена платформа напълно облечен, готов за погребение. По кожата му нямало никакви рани. Кръв или охлузвания, но въпреки това сърцето му лежало до трупа. Изглеждало изгоряло и все още димящо. Казват, че не искало да спре докато не бъде поръсено със светена вода след това се пръснало. Подробностите са доста неприятни.

Пендъргаст погледна момичето. То се наведе напред отпи глътка чай, остави чашката и се усмихна.

— А описват ли текстовете как точно е бил призоваван Принцът на мрака?

— Рисували са кръг около себе си. Обикновено три метра в диаметър. Кръгът се очертавал с „артам“ – церемониален кръг. Често във външния кръг вписвали по-малки кръгове или – пентаграми. Но най-важното било по време на церемонията кръгът да не се престъпел – стига да останел вътре в кръга призоваващият бил в безопасност от демоните, които е извикал.

— А след като демоните пристигнат?

— Сключван бил договор. За обичайното: богатство, власт, познание в замяна на безсмъртната душа. Историята на Фауст е, разбира се, прототипът – особено с начина, по който завършва.

Пендъргаст кимна окуражително.

— След като сключил личната си сделка с дявола Фауст разполагал с цялата власт, земна и неземна, за която постоянно жадувал. Но му се случили и други неща. Оплаквал се, че никога не остават сам – очите от стените го наблюдавали оплаквал се от шумове, от странни шумове, като щракане на зъби. Въпреки, че притежавал всичко, което тленните създания могат да имат, той станал неспокоен. В края, когато дните на договора му започнали да изтичат, той се заел да чете Библията и на всеослушание обявил разкаянието си. Прекарал последната си вечер в компанията на сътрапезниците си, плакал горчиво, окайвал се за греховете си, молил небесата да спрат хода на времето.

— O lente, lente, currite noctis equi – рецитира напевно Пендъргаст.

— „Доктор Фауст“, действие пето, втора сцена – додаде веднага Констанс.

Звездите тихо плуват, времето тече, часът ще удари,

дяволът ще дойде и Фауст ще бъде прокълнат.

Лека усмивка пробяга по лицето на Пендъргаст.

— Според легендата след полунощ от стаите му се разнесли ужасни писъци. Никой от гостите му не посмял да види какво става. На сутринта спалнята му приличала на скотобойна. Стените били целите в кръв. Някой намерил едно око в ъгъла на стаята. Останките от смазания му череп висели от една стена. Намерили каквото друго било останало от тялото му на улицата долу, захвърлено върху купчина конска тор. Казват, че…

Прекъсна я почукване върху вратата на библиотеката.

— Това трябва да е сержант Д’Агоста – погледна Пендъргаст часовника. – Влез! – извика по-силно той.

Вратата се отвори бавно и сержант Д’Агоста пристъпи в библиотеката мръсен, с разкъсани дрехи, изподраскан, окървавен.

Пендъргаст скочи рязко от стола си.

— Винсънт!

Д’Агоста се отпусна на един стол, замаян и в шок. Струваше му се, че половината му тяло бе безчувствено, а другата половина пулсираше от болки. От тази стара сграда го побиха тръпки – таткова влажна, студена и тъмна беше. Нима наистина Пендъргаст сега живееше тук? Имаше красив дом на Сентръл парк – запад, а вместо това бе предпочел да живее в сърцето на Харлем, в тази обитавана от призраци къща-музей, пълна с препарирани животни и скелети и с най-различни боклуци по лавиците. Поне библиотеката бе като оазис, меки столове, пламтящ огън. Изглежда Пендъргаст имаше гостенка, но в момента Д’Агоста се чувстваше прекалено изнервен, надраскан и преуморен, че да й обърне внимание.

— Изглеждаш така, сякаш току-що си избягал от дявола – каза Пендъргаст.

— Това направих.

— Шери?

— Да имаш случайно някоя студена „Бъд“?

Пендъргаст изглеждаше почти обиден.

— Една „Пилснър Ъркуел“ ще свърши ли работа?

— Ако е бира, да.

Младата жена в дълга, розова рокля се изправи и излезе от стаята. След минутка се върна с чаша бира върху поднос. Д’Агоста пое чашата и отпи с благодарност – Благодаря ви, ъ-ъ-ъ…