Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Оставил я е до компютъра си. Неподписана и неизпратена.

— Съвсем вярно, господин Пендъргаст. Аз единствен от четиримата останах измамен от смъртта му. – Той разтвори ръце. – Ако убиецът бе изчакал един ден, щях да бъда с четирийсет милиона по-богат.

— Четирийсет милиона ли? Доколкото разбрах, е била изложена за продажба за петнайсет милиона.

— Това бе оценката на „Сотбис“ преди двайсет години. Днес платото ще се продаде за най-малко четирийсет милиона. Но при твърдението на Гроув, че е един от фалшификатите на Делобр… – Фоско сви рамене. – Една неподписана статия, намерена до компютъра на починал човек не означава нищо. Но това си има и добрата страна – аз ще мога да се наслаждавам на красивата картина до края на живота си. А знам, че е истинска вие знаете, че е истинска, дори друг да не знае това.

— Да – отвърна Пендъргаст. – В крайна сметка само това има значение.

— Добре казано.

— А онзи Вермеер, които е окачен до нея?

— Истински е.

— Нима?

— Картината е датирана – 1671 година в периода между „Дама пише писмо заедно с камериерката си“ и „Алегория на вярата“

— Откъде се е появила тя?

— Семейството ми я притежава от няколкостотин години. Графовете Фоско никога не са тръбили наляво и надясно какво притежават.

— Наистина съм удивен.

Графът се усмихна и се поклони.

— Разполагате ли с време да видите другата част от колекцията ми?

Пендъргаст се поколеба само секунда.

— Всъщност имам.

Графът се изправи и отиде до вратата. Преди да излязат той се обърна към механичния папагал на пръчицата му.

— Пази стаята, Буцефал, миличък.

В отговор птицата изграчи електронно.

Д’Агоста бързо премина през дърветата, търсеше най-тъмната част от парка – гъста растителност, дървета и храсти, покрай крайбрежната улица, която водеше към магистралата за Уест сайд. Спря се, колкото да погледне назад. Две фигури тичаха подире му, пистолетите в ръцете им проблясваха.

Приведен, той тичаше на зигзаг сред дърветата и разкопчаваше в движение глока си. Извади пистолета и дръпна затвора му. Това бе предпочитаното оръжие на повечето съвременни полицейски управления и Д’Агоста нямаше избор дали да го носи – дежурен или не. Нямаше мощта на личния му 45-калнбров револвер, но бе лек и надежден и най-хубавото бе, че пълнителят му съдържаше петнайсет патрона. Бе оставил сутринта резервния пълнител в чекмеджето на бюрото си – на кого му трябва резервен пълнител, когато денят му е зает от разпити?

Мъжете вече бяха сред дърветата и се движеха бързо. Д’Агоста изхвърча, без да обръща внимание на шума, който вдигаше – храсталакът не бе достатъчно гъст, за да го скрие и повече от минута-две, най-много. Насочи се на юг, строшените клонки пращяха под краката му. Ако можеше да им избяга, дори временно, може би щеше да се върне на Ривърсайд драйв и да поеме към „Бродуей“ Нямаше да посмеят да го преследват по толкова оживена улица. Бързо прецени възможностите. Най-близкият полицейски участък бе на 95-a улица между „Бродуей“ и „Амстердам“ – точно натам щеше да се насочи.

Чуваше мъжете, които тичаха подире му. Единият извика на другия, едва се чу отговорът му. Д’Агоста веднага усети какво ставаше, разделяха се и щяха да го преследват от двете страни на тясната паркова ивица.

Мамка му!

Приведен ниско, той тичаше между дърветата с изваден пистолет, нямаше време да спре и да помисли: нямаше време да използва радиостанцията си, нямаше време за нищо друго, освен да тича и да тича. Слабите светлинки на „Ривърсайд драйв“ проблясваха през листака вляво от него.

Вдясно бе дългият и обрасъл в храсти стръмен склон, който се спускаше към магистралата за Уест сайд. Чуваше бръмченето на препускащите далеч под него коли. За миг си помисли дали да не се спусне по склона и да излезе на магистралата, ала можеше много бързо да се оплете в гъсто обраслите с папрат площи.

Ако това станеше, щеше да се превърне в мюре, което искаше да бъде простреляно отгоре. Гората свършваше изведнъж и той изскочи на осветена от лунна светлина „сцена“ от успоредни пешеходни алеи с изглед към реката с градинки и дървета между тях. Беше излязъл на открито, ала нямаше никакъв друг избор, освен да продължи да бяга.

Кой, бе, мамицата му, го гонеше? Джебчии мразещи полицията? В това нямаше логика. Вече не бе просто случайна жертва. Тези убийци бяха решителни. Бяха го проследили от центъра на града. Преследваха го поради някаква причина.