Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Пендъргаст се замиели върху това.

— И разговаряхте за това, така ли? За това, че е заклеймил вашия Дьо ла Тур като фалшификат?

— Да, в началото. След това разговорът се завъртя ока Вилнюс и неговите платна. Гроув ни припомни за първата голяма изложба на Вилнюс в Сохо в началото на осемдесетте. По онова време Гроув бе написал една легендарно-унизителна рецензия. Достатъчно е да кажем, че кариерата на художника след това изобщо не се възстанови от удара.

— Стройна тема за разговор.

— Наистина. А след това Гроув повдигна въпроса за лейди Милбанк и любовната връзка, която бе имал с нея преди години

— Виждам, че вечерята е била доста оживена.

— Едва ли мога да я сравня с друга такава.

— И как реагира лейди Милбанк?

— Как бихте очаквали да реагира една дама? Онази връзка съсипа брака й. А и Гроув се бе отнесъл отвратително с нея, изостави я заради едно момче.

— Доколкото разбирам, всеки от вас е имат причина да бъде смъртен враг на Гроув.

Фоско въздъхна.

— Такива бяхме. Всички го мразехме, включително и Фредерик Изобщо не го познавам, но разбрах, че преди няколко години, когато бил редактор на „Арт енд стайл“ имал неблагоразумието да напише нещо злобно за Гроув. Гроув имал познати по върховете и Фредерик бил набързо уволнен. Горкият човек не могъл да си намери работа години наред.

— Кога приключи вечерята?

— След полунощ.

— Кой си тръгна пръв?

— Аз първи се изправих и обявих, че си тръгвам. Винаги съм се нуждаел от доста сън. И другите се надигнаха. На Гроув никак не му се искаше да си тръгнем. Настояваше да останем, предлагаше напитки след вечерята, кафе. Много искаше да ни задържи още.

— Знаете ли защо?

— Изглежда се боеше да остане сам.

— Спомняте ли си точните му думи?

— До известна степен. – Фоско заговори с високия, характерен за висшата класа акцент: „Приятели мои! Нима ще си тръгвате? Но защо, още е едва полунощ! Хайде, да вдигнем тост за сдобряването ни и да полеем сбогуването ни с годините на заблудената ми гордост. Имам отличен портвайн, който трябва да опитате. Фоско – и ме дръпна ръкава – „Греъмс Тауни“, реколта 72-а година“. – Фоско изсумтя – Едва не се изкуших да остана, като чух това.

— Всички заедно ли си тръгнахте?

— Повече или по-малко – да. Взехме си довиждане и поехме без ред през моравата.

— И кога стана това? Бих искал да го узная с възможно най-голяма точност, ако обичате.

— В дванайсет и двайсет и пет. – Графът изгледа Пендъргаст и сетне рече: – Господин Пендъргаст, извинете ме, че отбелязвам това, но при всичките тези въпроси вие не ми зададохте най-важният.

— И какъв ще бъде той, граф Фоско?

— Защо Джеръми Гроув е поканил нас, четирима негови смъртни врагове, да бъдем с него в последната нощ от живата му?

Доста време Пендъргаст не отвърна нищо. Внимателно обмисляше и въпроса, и човека, който току-що го бе задал. Най-накрая отговори просто:

— Добър въпрос. Смятайте го за зададен.

— Тъкмо този въпрос зададе сам Гроув, когато се събрахме около масата в началото на вечерята. Повтори какво гласеше поканата: че ни кани у дома си тази вечер, защото сме четиримата души, с които е постъпил най-погрешно. Искаше да ни компенсира.

— Имате ли копие от поканата?

Фоско с усмивка я извади от джоба на ризата си и му подаде – къса, написана на ръка бележка.

— Той вече е бил започнал да прави тези компенсации. С преоценката си за работите на Вилнюс.

— Великолепна рецензия, нали? Разбрах, че Вилнюс е изложил творбите си в „Галерия 10“ и че цените им са се повишили двойно.

— Лейди Милбанк? Джонатан Фредерик? Как компенсира тях?

— След като Гроув не можеше да възстанови брака на лейди Милбанк, той й даде нещо за компенсация. Подари много изящна смарагдова огърлица там, на масата – предостатъчно в сравнение с онзи изсушен барон, когото бе изгубила. Четирийсет карата превъзходни шриланкийски смарагди на стойност поне един милион долара. Тя направо щеше да припадне от радост. А Фредерик? Той изобщо не можеше да припари до длъжността президент на фондацията „Едсел“, но Гроув му уреди този пост.

— Изключително. А за вас какво направи?

— Сигурно вече знаете отговора на този въпрос.

Пендъргаст кимна.

— Статията, която е написал за „Бърлингтън магазин“. Преоценка на картината на Жорж дьо ла Тур „Образоването на Девата“.

— Точно така. В което обявява, че е сбъркал, прави унизителни извинения и се бие в гърдите, за да утвърди възхитителната автентичност на платното. Прочете ни статията на глас на вечерята.