Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Поне разполагаше с достатъчно време. Може би Пендъргаст живееше в една от онези професорски сгради от кафяв камък наблизо до Колумбийския университет. Сградите вече бяха по-малко елегантни, по-посредствени, но все още чисти и подредени. Навлизаше в пределите на Колумбийския университет с неговите студенти с торбести дрехи, хлапак крещеше от прозореца на друг хлапак на тротоара и му хвърли някакъв учебник. Д’Агоста се запита какъв ли би бил животът му, ако бе имал семейство, което можеше да го изпрати да учи в колеж. Сага вече би могъл да бъде един преуспял писател, може би критиците щяха да харесват книгите му повече. В колежа човек завързва сума познанства, а изглежда мнозина от критиците на „Ню Йорк таймс“ бяха завършили Колумбийския. И един другиму рецензираха книгите си. Проклетото издание „Таймс бук ривю“ бе като частен клуб.

Д’Агоста поклати глава. Както старият му дядо-италианеца би казал, това бе acqua passata – изтекла вода.

На пресечката на 122-а спря да си поеме дъх. Бе стигнал северния край не Колумбийския. Пред него бе сградата на „Интернешънъл хаус“ издигаща се като последна форпост на границата. Зад нея бе ничия земя.

А номерата бяха стигнали само до 550.

Мамка му. Погледна часовника си. Осем и десет. Беше извървял една миля. Беше изпълнил задълженията си за деня. А все още имаше много време, но вече не му бе забавно. А и тук, толкова навътре в квартала, шансът му да хване такси бе нулев. Все още се виждаха неколцина студенти, ала вече имаше и групички хлапаци, които се мотаеха по стълбищата, гледаха го как преминава и му изсъскваха или промърморваха по нещо. Сега вече разбра, че номер 891 на „Ривърсайд“ трябва да се намираше около 135-а улица, ако не и по-нататък. Можеше да стигне до там за десетина минути – и пак да е подранил – ала това означаваше да навлезе в самото сърце на Харлем.

Отново извади картончето от джоба си. Ето го адрес – изписан с елегантния почерк на Пендъргаст. Струваше му се невероятно, но не можеше да греши.

Остави светлия оазис на „Интернешънъл хаус“ зад гъба си без много да бърза, но и без да се мотае. Нямаше причини да нервничи – след като бе в униформа и с 9-милимеровня си глок в препасания кобур.

Докато продължаваше да върви, обстановката се променяше рязка. Вече ги нямаше студентите, суетнята. Уличните лампи бяха строшени, фасадите на жилищните сгради потънали в сумрак. Беше тихо, почти пусто. При 130-а улица Д’Агоста мина покрай една празна голяма къща една от наистина старите сгради: ламарината бе изтръгната от издънените прозорци, от сградата на улицата лъхаше миризма на мухъл и на урина. Сборище за наркомани. Следващото каре бе заето от „хотел“ със стаи с по едно легло, чиито обитатели седяха на стълбищата и пиеха бира. Замълчаха докато минаваше, и го изгледаха със замъглени очи.

Макар покрай тротоарите да бяха спрени множество стари коли – очукани, без прозорци, някои дори без колела – по пътя сега се движеха много по-малко возила. Премина една стара хонда акорд, толкова ръждива, че бе невъзможно да се разбере какъв бе първоначалният й цвят. Минута по-късно тя бе последвана от златиста импала с тъмни стъкла. На Д’Агоста му се стори, че забави ход, докато отминаваше. Изгледа я докато завиваше надясно.

Златиста импала. Сигурно в града имаше милион такива коли. По дяволите, започваше да става параноик. След всичкия този спокоен живот в Саутхамптън.

Той продължи неотклонно напред, мина покрай редица изоставени сгради – стари къщи, преустроени в апартаменти. Тротоарът вече бе осеян и с кучешки фъшкии, освен с парчета от счупени бутилки. Повечето от уличните лампи не светеха, стрелбата по тях бе любимо занимание в свободното време на бандите – а и при общата немара на общината към този район, щеше да отнеме цяла вечност да бъдат поправени.

Вече наближаваше същинския център на Западен Харлем. Струваше му се невероятно, че Пендъргаст държеше жилище тук – вярно, че бе ексцентрик, но чак пък толкова?

Следващата пресечка – на 132-а улица – вече бе напълно тъмна нито една улична лампа не светеше, а двете останали сгради в карето бяха изоставени и заковани с дъски. Дори постройките откъм страната на парка не светеха. Беше идеалното за местните джебчии – само дето никой, който бе с ума си, нямаше да мине оттук нощем.

Д’Агоста си напомни, че бе въоръжен, униформен и разполагаше с радиостанция. Поклати глава. В какъв глезльо се бе превърнал. Закрачи решително напред в тъмното каре.