Д’Агоста забеляза, че Пендъргаст не си даде труда да поправи мъжа за работата извън работно време. Вместо това агентът поклати тъжно глава, пренебрегвайки забележката.
— Ужасно тъжна работа – тази с Гроув, не мислите ли?
Всички закимаха.
— Дочух, че дал вечеря в нощта преди смъртта си.
Изведнъж се възцари мълчание.
— Вижте сега, господин Пендъргаст – примига лейди Милбанк. – Забележката ви е крайно необичайна. Нали разбирате, всички ние бяхме на тази вечеря.
— Наистина ли? Казват, че е възможно убиецът да е бил гост на тази вечеря.
— Колко вълнуващо! – извика лейди Милбанк – Досущ като в роман на Агата Кристи. Всъщност всеки от нас имаше собствени мотиви да ликвидира Гроув. Е, поне имахме. – Тя се спогледа набързо с другите. – Но пък, от друга страна, не сме само ние. Не е ли така, Джейсън?
Тя повиши тон и извика един млад мъж, който минаваше наблизо с чаша шампанско в ръка. От бутониерата на бежовото му сако висеше орхидея, косата му имаше мармаладен цвят.
Младежът спря и се намръщи.
— За какво говорите?
— Това е Джейсън Принс – засмя се закачливо дамата – Джейсън, току-що казвах на господин Пендъргаст колко много хора в тази зала са имали повод да убият Джеръми Гроув. А ти пък си известен като ревнив младеж.
— Както винаги, тя говори пълни глупости – изчерви се Принс. Завъртя се на пета и се отдалечи.
Лейди Милбанк отново се засмя звънливо.
— А Джонатън пък е бил неведнъж сапунисван от Гроув. Нали, Джонатън?
Белокосият мъж се усмихна иронично.
— Всъщност аз съм член на доста голям клуб от такива хора.
— Той те нарече надуваемата кукла на художествените критици, нали така?
Мъжът дори не мигна.
— Гроув обичаше фразеологичните обрати. Но мисля, че се съгласихме, че всичко това е минало, Ивлин. Това бе преди повече от пет години.
— А и графът! Първокласен заподозрян. Погледнете го само! Очевидно е, че е човек на черните тайни. И е италианец, а нали ги знаете тях.
Графът се усмихна.
— Ние, италианците, сме съмнителни създания.
Д’Агоста изгледа с любопитство графа. Поразиха го очите му – тъмносиви на цвят, с неповторимата прозрачност на дълбока вода. Имаше дълга сива коса, причесана назад, а кожата му бе розова като на бебе, въпреки възрастта му – навярно наближаваше шейсетте.
— А после идва моят ред – продължи лейди Милбанк. – Мажете да си помислите, че аз имам най-силният мотив от всички да го убия. Някога бяхме любовници. Шерше ла фам!
Д’Агоста потръпна и се почуди дали подобно нещо бе изобщо възможно физически.
Фредерик, критикът, изглежда изпита не по-малко отвращение от тази възможност, защото започна да се оттегля.
— Извинете ме, трябва да поговоря още с някои хора.
Лейди Милбанк се усмихна.
— За новото си назначение предполагам?
— Всъщност – да. Господин Пендъргаст, много ми беше приятно да се запознаем.
В разговора последва кратка пауза. Д’Агоста забеляза, че сивите очи на графа се бяха спрели върху Пендъргаст и върху устните му заигра лека усмивка.
— За Бога, господин Пендъргаст – каза графът, – какъв е вашият официален интерес към този случай?
Пендъргаст не реагира. В отговор той само бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади портфейла и бавно и благоговейно го отвори, сякаш бе сандъче с бижута. Златната значка проблесна на светлините в залата.
— Ecce signum! [8] Ето го (виждам) доказателството! (лат.). – Б.пр.
– извика доволен графът.
Възрастната дама отстъпи крачка назад.
— Вие? От полицията?
— Специален агент Пендъргаст, от Федералното бюро за разследване.
Лейди Милбанк заобиколи графа.
— Знаели сте и не ни казахте? А аз изкарах всички ни тук заподозрени! – гласът й се изгуби в тихите възклицания на смях.
Графът се усмихна.
— Още щом го зърнах, разбрах, че е от полицията. На мен изобщо не ми прилича на агент от ФБР.
Графът се обърна към Пендъргаст:
— Надявам се информацията на Ивлин да ви бъде от полза, господине.
— Много – отвърна Пендъргаст. – Слушал съм много за вас, граф Фоско.
Графът се усмихна.
— Доколкото разбирам, вие с Гроув сте отдавнашни приятели.
— Общо бе влечението ни към музиката и изкуството, както и висшето им съвместяване в операта. Да не би случайно да сте любител на операта?
— Не, не съм.
— Така ли? – графът изви въпросително вежди – И защо?
— Винаги съм смятал, че операта е просташка и инфантилна. Предпочитам симфоничните форми: чиста музика без подпорите на сценография, костюми, мелодрама, секс и насилие.
Читать дальше