Линкольн Чайлд - Огън от Ада

На Д’Агоста му се стори, че графът бе като поразен. Но сетне разбра, че Фоско се смееше мълчаливо – това се разбираше само по вътрешните му конвулсии. Смехът му продължи доста дълго. След това той избърса с кърпичка ъгълчетата на очите си и леко плесна с пълните си ръце в знак на одобрение.

— Виж ти, виж ти. Разбирам, че сте джентълмен с твърди убеждения.

Графът замълча за малко, сетне се наведе към Пендъргаст и запя тихо, дълбокият му бас едва надделяваше на шума в залата:

Braveggia, urla! T’affreiia

a palesarmi il fondo dell’alma ria!

Графът замлъкна, изправи се и се усмихна широко.

— „Тоска“, една от любимите ми опери.

Д’Агоста видя как Пендъргаст леко сви устни.

— „Викай, самохвалко – преведе той. – Какво нетърпение да ми покажеш и последните остатъци от своята отвратителна душа!“

Групата настръхна, приела думите като обида към графа. Но самият граф само се усмихна.

— Браво Виждам, че говорите италиански.

— Ci provo – отвърна Пендъргаст.

— Скъпи приятелю, щом можете да превеждате Пучини толкова добре, бих казал, че се справяте далеч по-добре, от колкото просто да „опитвате“. Значи не обичате операта. Мога само да се надявам да сте по-малко филистимлянин по отношение на изобразителното изкуство. Имали ли сте възможността да се насладите на онзи Гирландайо ей там? Поразителен е.

— Като стана дума за това – каза Пендъргаст, – питам се, графе, дали бихте отговорили на няколко въпроса.

Графът кимна.

— В какво настроение бе Гроув вечерта, преди да умре? Разстроен ли беше? Изплашен?

— Да, беше разстроен и изплашен. Но не искате ли да погледнем картината по-отблизо? – Графът пое към платното. Другите го последваха.

— Граф Фоско, вие сте един от последните, видели Джеръми Гроув жив. Бих бил благодарен за помощта ви.

Графът отново плесна с ръце.

— Простете непочтителността ми. Искам да помогна. Знаете ли, че вашият занаят винаги ме е очаровал. Ревностен читател съм на английски криминалета – това е може би единственото нещо, за което англичаните ги бива. Но трябва да си призная, че не съм свикнал аз да бъда предмет на разследване. Усещането е не особено приятно.

— Никога не е било приятно. Какво ви кара да смятате, че Гроув е бил разстроен онази вечер?

— През цялата вечер не можа да застане на едно място повече от няколко минути. Почти не пи – което бе поразително отклонение от обичайните му навици. От време на време говореше високо, почти замаяно, понякога се разридаваше.

— Знаете ли защо беше разстроен?

— Да. Боеше се от дявала.

Лейди Милбанк плесна с ръце в израз на крайна възбуда.

Пендъргаст се взря внимателно във Фоско.

— И какво ви кара да мислите така?

— Когато си тръгвах, ми зададе много особен въпрос. Понеже знаеше, че съм католик, ме помоли да му заема кръста си.

— И?

— Заех му го. И трябва да си призная, че съм малко обезпокоен за съдбата му, след като прочетох сутрешните вестници. Как бих могъл да си го получа обратно?

— Не можете.

— Но защо?

— Той е сред доказателствата.

— Аха – рече с облекчение графът. – Но след време ще мога да си го взема, нали?

— Не виждам защо ще го искате, освен заради скъпоценните му камъни.

— И защо смятате така?

— Защото е обгорял и стопен до неузнаваемост.

— Не! – извика графът. – Той беше безценна семейна реликва, предавана от ръка на ръка от поне дузина поколения. Дядо ми го подари за първото ми причастие! – Той се овладя бързо. – Странно нещо е съдбата, господин Пендъргаст. Гроув не само почина ден преди да ми свърши една много важна работа, но и отнесе със себе си ценния ми наследствен кръст. Е, такъв е животът – Графът изтупа ръце. – А сега може би ще ми дадете в замяна известна информация? Аз задоволих любопитството ви, задоволете и вие моето.

— Съжалявам, но не мога да говоря за разследването.

— Скъпи ми господине, нямам предвид делото, говоря за тази картина! Бих искал да чуя мнението ви.

Пендъргаст се обърна към картината и рече небрежно:

— В лицата на тези селяни виждам влиянието от Портинарския триптих.

Графът се усмихна.

— Какъв гении! Какво прозрение!

Пендъргаст леко сведе глава.

— Не говоря за вас, приятелю, а за художника. Виждате ли, това е било наистина голямо постижение, след като Гирландайо е изписал това малко платно три години преди Портинарскнят триптих да е пристигнал във Флоренция от Фландрия.

Графът се усмихна широко на публиката си.

Пендъргаст хладно отвърна на погледа му.