Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Пендъргаст се наведе към него.

— Винсънт, ако се интересуваш от някои съестни продукти, сега му е времето да действаш. При тази тълпа те няма да оцелеят дълго.

— Съестни продукти ли? Имаш предвид храната на масата? Не, благодаря.

Времето, което бе изгубил в света на литературата, го бе научило, че на подобни събития предлагаха рибешки яйца и сирене, което вонеше толкова лошо, че на човек му се приискваше да подуши стелките на обувките си.

— Тогава да пообиколим, а? – предложи Пендъргаст и се понесе елегантно из тълпата.

Един-единствен човек се изкачи на сцената: безупречно облечен, висок, с грижливо причесана назад коса, с лъснало от професионално положения грим лице. Публиката се смълча още преди да приближи към микрофона.

Пендъргаст улови Д’Агоста за лакътя.

— Сър Жервас дьо Ваш, директор на музея.

Мъжът взе микрофона от стойката му, елегантната му фигура бе изправена и величествена.

— Приветствам всички ви с добре дошли – каза той, очевидно сметнал, че не е необходимо да се представя – Събрали сме се тук да почетем нашия приятел и колега Джеръми Гроув, но така, както самият той би искал да го сторим: с ядене, пиене, музика и с весело настроение, а не мрачни лица и печални речи – Директорът говореше с лек френски акцент. Макар Пендъргаст да бе спрял на място, когато директорът се качи на сцената. Д’Агоста забеляза, че агентът продължаваше да обхожда залата с неспокойните си очи. – Запознах се с Джеръми Гроув преди двайсетина години, когато той рецензира нашата изложба на Моне за „Даунтаун“ Това бе – как да се изразя – класическата рецензия а ла Гроув.

Из залата се понесе многозначителен смях.

— Джеръми Гроув бе преди всичко човек, които казваше истината такава, каквато я виждаше, без да трепне и със стил. Изостреното му като шпага остроумие и непочтителните му иронични забележки развеселяваха множество вечерни празненства…

Д’Агоста се извърна. Пендъргаст продължаваше непрестанно да оглежда залата и се понесе отново, бавно, досущ като акула, току-що подушила кръв във водата. Д’Агоста го последва. Обичаше да наблюдава Пендъргаст в действие.

Там, до масата с напитките, си наливаше питие един удивителен млад мъж, облечен изцяло в черно и с козя брадичка. Имаше изключително големи, дълбоки и бистри очи, а пръстите му бяха дори по-тънки и приличащи на паешки крачета от тези на Пендъргаст.

— Морис Вилнюс, художник абстрактен експресионист – прошепна Пендъргаст. – Един от многото бенефициенти на услугите на Гроув.

— Какво би трябвало да означава това?

— Спомням си една рецензия, която Гроув написа за картините на Вилнюс преди няколко години. Фразата, която най-силно се е запечатала в съзнанието ми е следната: „Тези картини са толкова лоши, че предизвикват уважение, дори страхопочитание. Необходим е специален талант, за да се правят посредствени неща на такова равнище. А Вилнюс разполага в изобилие с такъв талант“.

Д’Агоста преглътна смеха си.

— Струва си да го убиеш за това.

Той бързо прие подобаващо изражение, защото Вилнюс се бе извърнал и ги бе видял, че приближават

— А, Морис, как сте? – попита Пендъргаст.

Художникът повдигна две много дебели вежди. Като негов събрат, изстрадал отрицателните критични бележки. Д’Агоста очакваше да види гняв, или най-малкото негодувание, изписани върху зачервеното лице. Но вместо това видя широка усмивка.

— Познаваме ли се?

— Казвам се Пендъргаст. Срещнахме се за кратко на откриването на вашата изложба в галерия „Делитъл“ миналата година. Прекрасни неща. Мисля си да купя нещо за апартамента си в „Дакота“. Усмивката на Вилнюс стана още по-широка.

— Много се радвам – Говореше с руски акцент. – Може да дойдете по всяко време. Елате днес. Тъкмо ще осъществя петата си продажба за тази седмица.

— Наистина ли?

Д’Агоста забеляза, че Пендъргаст умишлено се стараеше да прогони нотката на изненада от тона си. В дъното гласът на директора продължаваше да каканиже: „… човек с кураж и решителност, който не се прости по най-кроткия начин в онази нощ.“

— Морис – продължи Пендъргаст, – бих искат да поговоря с вас за Гроув и последното…

Изведнъж към Вилнюс се втурна една жена на средна възраст, смъртнобледна, облечена в рокля с пайети. Следваше я висок мъж с черен смокинг, чиято плешива глава блестеше като полиран скъпоценен камък.

— Морис, скъпи! Просто трябваше да те поздравя лично. Тази нова рецензия е просто чудесна. И много, много закъсняла.