Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Как е тя?

Пендъргаст се спря.

— Добре е. Физически. В емоционален план е толкова добре, колкото би могло да се очаква. Има малък напредък. Било е толкова дълго, нали разбираш.

Рен кимна разбиращо. След това бръкна в джоба си и извади DVD диск.

— Ето – рече той, докато го подаваше на Пендъргаст. – Пълен списък на колекциите в тази къща, каталогизирани и индексирани по най-добрия начин, който владея.

Пендъргаст кимна.

— Все още се изумявам, че най-превъзходният музей на чудатостите на тоя сеят се намира под този покрив

— Наистина. Надявам се, че смяташ нещата, които ти дадох, за достатъчно възнаграждение за услугите ти.

— О, да – прошепна Рен. – Да, да възнаграждението бе напълно достатъчно.

— Доколкото си спомням, ти толкова дълго реставрира една индианска главна счетоводна книга, че се боях законният й собственик да не стане нетърпелив.

— Човек не може да пришпорва изкуството – изсумтя Рен – А и това бе толкова красива счетоводна книга. Всичко е просто… просто въпрос на време, нали разбираш? Времето убива всичко, както е казал Виргилий. Точно сега то унищожава моите книги, моите прекрасни книги, по-бързо, отколкото мога да ги реставрирам.

Местожителството на Рен бе седмият, най-долен етаж от подземието на Нюйоркската публична библиотека, където бе царството му от легиони некаталогизирани гниещи книги, в чиито безкрайни складове не можеше да се оправи никой, освен него.

— Наистина е така. Тогава значи изпитваш облекчение, че работата ти тук е приключена.

— Инвентаризирах и библиотеката, но тя изглежда е запомнила всичко наизуст.

Рен си позволи изблик на горчив смях.

— Познанията й за тази къща са забележителни и аз вече съм намерил начин да се възползвам от това.

Рен го погледна въпросително.

— Възнамерявам да й възложа да проучи какво има в библиотеката за Сатаната.

— За Сатаната ли? Това е твърде обширна тема лицемерни учителю.

— Аз обаче се интересувам само от един неин аспект. Смъртта на човешки същества причинена от ръката на дявола.

— Имаш предвид – когато човек си продаде душата ли? Като заплащане на получените услуги, неща от този сорт?

Пендъргаст кимна.

— Това също е обширна тема.

— Не се интересувам от литературата Рен. Интересуват ме само нелитературните източници. Първични източници. За предпочитане – от първа ръка и свидетелски показания.

— Прекалено дълго си бил в тази къща.

— Мисля, че е от полза тя да бъде заета с нещо. А както сам каза тя познава толкова добре съдържанието на библиотеката.

— Разбирам.

Рен се вторачи в двукрилата врата в дъното.

Пендъргаст проследи погледа му.

— Искаш ли да я видиш?

— Нима си изненадан? На практика аз съм неин кръстник, след всичко случило се тук това лято. Забравяш за ролята ми.

— Не забравям нищо и винаги ще ти бъда задължен за тава дори ако няма нищо друго.

И без повече приказки Пендъргаст пристъпи напред и безшумно отвори вратите.

Рен надникна през тях. Жълтеникавите му очи блеснаха. В дъното на залата се намираше голяма и разкошно подредена библиотека. Шкаф подир шкаф с богато подвързани книги се издигаха до тавана, а светлината от горящия в камината огън топлеше кожените им гръбчета. Десетина малки дивани и кресла бяха подредени върху дебелия персийски килим. В едно от креслата пред камината седеше млада жена и разлистваше голяма книга с литографии. Носеше престилка върху бялата си рокля, черни чорапи и когато обърна поредната страница, светлината от огъня огря крехките и крайници, тъмната й коса и очи. Върху ниска масичка до нея бе поставен чаен сервиз за двама.

Пендъргаст се прокашля леко и момичето вдигна глава. Погледът й се отмести от агента от ФБР към Рен и за един миг в очите й проблесна страх. Но след това чертите й се омекотиха, разбра. Остави книгата настрани, изправи се, приглади престилката и зачака двамата мъже да приближат.

— Как си. Констанс? – попита Рен с най-успокояващото крякаме, на което бе способен.

— Много добре, господин Рен, благодаря ви. – Констанс направи лек реверанс. – А вие?

— Зает съм, много съм зает. Книгите отнемат всичкото ми време.

— Не мисля, че човек трябва да говори с недоволство за едно толкова благородно занятие. – Тонът на Констанс бе сериозен, но едва забележима усмивка докосна устните й – веселост? снизхождение? – и веднага изчезна. Рен не бе сигурен кое от двете беше.

— Не, не, разбира се.