Линкольн Чайлд - Огън от Ада

При спускането на първия здрач след залез-слънце мъжът, известен само като Рен, вървеше по широкия, обсипан с боклуци булевард „Ривърсайд драйв“. Вляво от него се виждаха тъмите очертания на парка „Ривърсайд“ и река Хъдсън отвъд него, а вдясно – огромните корпуси на някога величествени, а сега празни и рушащи се сгради. Сянката на Рей се носеше от лампа до лампа, а последните алени отблясъци изчезваха в тъмночервеното небе. Въпреки, че благоустройството пълзеше от южен Манхатън насам, кварталът си оставаше опасен, в който малцина биха искани да попаднат след смрачаване. Но у Рен имаше нещо, което държеше хищниците на далеч – може би мъртвешки бледите му черти, или бързото му, безшумно подтичване, или пък огромната му рошава и бяла грива, необичайно гъста за човек на неговите години.

Рен спря пред огромна сграда в стил „Beaux Art“, чиято фасада заемаше „Ривърсайд драйв“ между пресечките на 137-а и 138-а улица. Четириетажното здание бе заобиколено от висока желязна ограда с шипове, обхваната от ръжда. Моравата зад оградата бе потънала в бурени и старинни храсти айлантус. Самата сграда също изглежда тънеше в разруха: прозорците бяха заковани с дъски, обшити с ламарина, дъсчиците на покрива бяха нащърбени.

Желязната порта на входа бе открехната. Без да спира Рен се мушна през процепа и пое по калдъръмената алея към арката на портала. Тук по ъглите се бе събрал довян от ветровете боклук, натрупан в причудливи форми. В праха под арката за карети се виждаше само една дъбова врата, украсена с графити, но въпреки това солидна на вид Рен вдигна костелива ръка и почука веднъж, после отново.

Ехото от почукването се изгуби в огромното вътрешно пространство. В продължение на минута, може би – две, не помръдна нищо. След това издрънча превъртащата се тежка ключалка и вратата бавно се открехна. Отвътре се процеждаше жълтеникава светлина. На прага стоеше Пендъргаст, уловил с едната си ръка дръжката на вратата; бледността на чертите му се усилваше от ослепителната светлина в коридора. Без да каже нищо той въведе Рен вътре, след което затвори и заключи вратата.

Рен последва агента от ФБР през мраморното преддверие в дълга галерия с дървена ламперия. Но сетне изведнъж спря. За последен път бе виждал тази къща през лятото, когато прекара в нея няколко седмици, за да каталогизира огромните колекции, докато Пендъргаст бе на почивка в Канзас. Тогава интериорът на къщата бе в същата разруха, в каквато изглеждаше тя отвън: ламперията бе разкъртена, имаше изтръгнати дъски от подовете, мазилките и летвите по стените бяха оголени – всичкото това в резултат на интензивно претърсване. Като се изключи Пендъргаст, Рен бе един от само четирите – не, петте – живи същества, които знаеха резултатите от това претърсване и какво означаваха те.

Но сега ореховите ламперии блестяха наскоро полирани; стените бяха измазани отново и покрити с викториански тапети в убити цветове, навсякъде бронзовите и медните атрибути грееха на приглушената светлина. В десетки украсени кътчета и върху мраморни плинтове бяха разположени експонатите от една великолепна колекция метеорити, скъпоценни камъни, редки пеперуди, вкаменелости от отдавна съществували видове. В тази къща един музей на чудатостите, който нямаше равен на света, бе възстановен във великолепието, на което не се бе радвал в продължение на сто години. И все пак този музей бе обречен да остане скрит за света.

— Харесва ми какво си направил с това място – рече Рен и размаха ръка сякаш да обхване помещението.

Пендъргаст наведе глава.

— Удивен съм, че си го постигнал толкова бързо. Само допреди два месеца къщата бе в руини.

Пендъргаст го поведе по галерията.

— Занаятчии и дърводелци от Бейю Теш са служили на семейството ми много добре преди години. И отново доказаха, че са незаменими. Макар че изобщо не одобряваха тази – как да я наречем – среда?

Рен се изкикоти тихо, глухо.

— Трябва да се съглася с тях. Странно е, че си се настанил тук, след като разполагаш с толкова възхитителен дом в „Дакота“, който е… – Спря се на половин дума очите му се разшириха разбиращо. – Освен ако…?

Пендъргаст кимна.

— Да, Рен. Това е причината. Във всеки случай – една от тях.

Прекосяваха голяма приемна зала, чийто купол бе пребоядисан в светлосиньо. Шкафовете с кристални витрини, подредени покрай стените, бяха пълни с още красиво изложени артефакти. Малки скелети на динозаври и препарирани животни върху поставки бяха подредени върху паркетния под. Рен дръпна Пендъргаст за ръкава.