Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Добре, благодаря.

На Д’Агоста този мъж не му се бе харесал с показния си стил още на възпоменателната служба, а сега му харесваше още по-малко.

— А това е моята подопечна Констанс Грийн – рече Пендъргаст.

— Подопечна ли казахте? Приятно ми е – Фоско се поклони и вдигна ръката й, но само почти до устните си. Констанс склони глава в отговор.

— Доколкото виждам, с господни Пендъргаст имате общи интереси към екзотичните автомобили.

— Така е, дори нещо повече. Ние с господин Пендъргаст сме приятели – усмихна се широко графът. – Но се различаваме по някои неща. Аз съм любител на музиката, а той не. Аз обичам хубавите дрехи, а той се облича като собственик на погребално бюро. Аз съм бъбрив и открит, а той е мълчалив и затворен. Аз съм директен, той – скромен. Но споделяме любовта към изобразителното изкуство, литературата, хубавата храна, виното и културата, както и обаянието на онези ужасни и необясними престъпления.

Той се взря Констанс и отново се усмихна.

— Престъпленията са интересни, само когато са необясними. За съжаление, малко от тях остават такива.

— За съжаление ли?

— Говоря от естетична гледна точка.

Графът се обърна към Пендъргаст.

— Тази млада дама е изключителна.

— И в какво се състои интересът ви към това дело, графе, освен чистото обаяние? – попита Констанс.

— Искам да помогна.

— Граф Фоско вече ни беше от полза – додаде Пендъргаст.

— И както ще видите сами, ще ви бъда още по-полезен! Но първо трябва да ви кажа колко съм очарован от това имение. Било на леля ви, казвате? Талкова е живописно! Изоставено, рушащо се, загадъчно, свърталище на духове. Напомня ми на гравюрата на Пиранези „Veduta degli Avanzi delle Termi di Tito“ – „Развалините на термите на Тит“. Повече ми харесват изоставените без грижи и рушащи се сгради – досущ като моя castello [15] Замък (ит.). – Б.пр. в Тоскана, който е във възхитителното състояние на разруха.

Д’Агоста се зачуди как ли изглеждаше замъкът на графа.

— Както и обещах, донесох обяд – избуча графът – Пинкетс? – плесна той с ръце и шофьорът му, който бе най-чист англичанин, отвърза голямата плетена кошница и я понесе по пътечката след това разстели ленена покривка, извади бутилки вино, сирене, шунка, колбаси, прибори и чаши, които подреди върху една каменна маса под сянката на огромен меден бук.

— Много мило от ваша страна, графе – каза Пендъргаст.

— Да, мил ще съм, особено ако видите виното кианти от „Вила Калчината“, реколта 97 от резерва, произведено от моя съсед, добрият граф Капони. Но съм донесъл и нещо друго за вас. Нещо по-добро дори от виното, хайвера и гъшия пастет. Ако това изобщо е възможно.

Черните очи на гладкото му симпатично лице светнаха от удоволствие.

— И то е?

— Всяко нещо с времето си, с времето си. – Графът започна да подрежда суетливо нещата върху масата, отваряше бутилки с червено вино и ги преливаше в гарафите, изчакваше нетърпението да нарасне. Най-накрая той се обърна и върху лицето му се появи заговорническа усмивки. Попита Д’Агоста: – Да ви говори нещо името Рейниър Бекман, сержант?

— Открихме това име в компютъра на Булард. Човекът, когото той се е опитвал да открие.

Графът кимна, сякаш бе знаел всичко това.

— И?

— Булард търсил името Рейниър Бекман в Интернет-мрежата, но безуспешно. Изглежда. Гроув също е търсел Бекман. Но не знаем защо.

— Вчера бях на обедно парти и ме бяха настанили до лейди Милбанк. Тя ми каза – между честите демонстрации на новата си огърлица, – че няколко дни преди Джеръми Гроув да бъде убит, той я попитал дали може да му препоръча частен детектив. Оказало се, че може – на скандалните личности това често е по силите. След това аз отидох лично при този господин и бързичко изкопчих от него факта, че Гроув го наел, за да… намери някой си Рейниър Бекман.

Графът направи театрална пауза.

— Гроув е бързал много да намери този човек. И когато детективът поискал подробности, той не могъл да представи никакви. Нищо. Детективът спрял разследването си, след като чул за смъртта на Гроув.

— Интересно – рече Д’Агоста.

— Ще бъде интересно да видим дали името на Бекман ще се появи и сред вещите на Кътфорт – отбеляза Пендъргаст.

Д’Агоста извади клетъчния си телефон и набра прекия номер на Хейуърд.

— Тук е Хейуърд – долетя до него спокойният глас.

— Аз съм сержант Д’Агоста. Вини. Твоите хора приключиха ли с претърсването на апартамента на Кътфорт?