Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Труден е – съгласи се Д’Агоста. Погледна към момичето. Чудеше се доколко може да говори.

— Можеш да говориш спокойно пред Констанс.

Момичето му се усмихна и на шега си придаде важно изражение. Закрачиха под шарената сянка към колите.

— Нека да видим какво знаем. Имаме две убийства всяко с необясними характеристики, включително нагряването на тялото и различни мефистофелски „прибавки“. Знаем, че двете жертви би трябвало да са свързали една с друга и по някакъв начин – с Булард. Но досега не съм успял да установя тази връзка.

— Хейуърд ми помогна в тази насока. Имаме телефонните им сметки, преводите по кредитните им карти. Т&Е архива им от десет години насам. И нищо. Сякаш изобщо не са се познавали. Що се отнася до Булард, базите данни от онзи компютър, които иззехме, са прекалено дълбоко закодирали, за да можем да пробием шифъра им. Получих обаче от Хейуърд едно интересно зрънце информация намерили са отпратка към името Рейниър Бекман във временна Интернет-директория на компютъра. Изглежда Булард се е опитал да открие и него.

— Но ти каза, че Булард е отрекъл да познава Бекман, когато си го разпитвал в Атлетическия клуб. Очевидно Булард крие много неща. Ядосан е, заел е отбранителна позиция. Дори бих казал, че е изплашен. От какво?

— От арест. Аз смятам Булард за заподозрян номер едно. Няма добро алиби и за убийството на Гроув. Каза, че онази нощ бил на яхтата си и кръстосвал залива. Без екипаж. Но би могъл да плава и в другия край на залива, да е слязъл на брега в Саутхамптън и да е свършил работата.

— Възможно е. Но фактът, че няма алиби и за двете нощи, по мое мнение, е в негова полза. Освен това какъв е мотивът на Булард? Защо ще убива Гроув и Кътфорт? И да прави така, че убийствата да изглеждат като дело на дявола?

— Той има ужасно мрачно чувство за хумор.

— Тъкмо обратното, той изглежда няма абсолютно никакво чувство за хумор, ако изключим някакво гангстерско schadenfreude [14] Злорадство (нем.). – Б.пр. . Човек, който просто си прави някаква шега, не би поел такъв голям риск.

— Значи иска да отправи някакво послание.

— Да, но към кого? И с каква цел?

— Не знам. Ако не е Булард би могъл да е някой смахнат фундаменталист, който иска да върне Инквизицията. Някой, който мисли, че върши Божията работа.

— Това е друга възможност.

Последва кратко мълчание. След това Пендъргаст добави.

— Винсънт, ти не спомена първата възможност.

Д’Агоста усети как стомахът му се свива. Не бе възможно Пендъргаст да говореше сериозно, нали така? Усети се, че несъзнателно попила кръстчето си.

— Къде е сега Булард? – попита Пендъргаст.

— Отплавал е в открито море с яхтата си тази сутрин.

— Имаш ли някаква представа накъде?

— Изглежда към Европа Във всеки случай се е насочил с пълен ход на изток. Даже с повече от пълен ход – яхтата сигурно има специално модифициран двигател. Хейуърд разполага с някаква информация по въпроса. Ще разберем къде ще акостира – освен ако не избегне митниците и имиграционните власти, което изглежда невъзможно с яхта като неговата.

— Възхитителната Хейуърд. Още ли е ядосана?

— Би могло да се каже и така.

Пендъргаст се усмихна едва-едва.

— И така, каква е хипотезата ти? – попита Д’Агоста.

— Опитвам се с все сили да не си съставям никаква хипотеза.

Д’Агоста чу хрущенето на гуми по чакъла, затръшванe на врати, далечни гласове. Погледна отвъд поляната и зърна новопристигнал: дълга, старомодна лимузина със свален гюрук. На мястото на резервната задна седалка с кожени ремъци бе привързана плетена кошница.

— Кой е този? – попита Д’Агоста.

— Още един гост – отвърна простичко Пендъргаст.

Един мъж излезе иззад колата огромен на фона на заобикалящите го хора и предмети, но с удивително плавна и лека походка. Беше Фоско, които, както изглежда, някак си бе успял да се превърне от свидетел в познат.

Д’Агоста погледна към Пендъргаст.

— Какво търси той тук?

— Изглежда разполага с някаква много ценна информация и гори от желание да я сподели. И тъй като изрази интерес да види какво в Америка минава за старина, реших да го поканя в Рейвънскрай. Дължа му реванш за една интересна вечер в операта.

Графът се зададе, закрачил бързо по пътечката размахал ръце за поздрав далеч, преди да пристигне.

— Чудесно място! – избуча графът и разтърка облечените си в бели ръкавици ръце. Поклони се на Пендъргаст и се обърна към Д’Агоста – Добрият сержант. Д’Агоста се казвахте, нали? Винаги се радвам да се запозная със сънародник италианец. Как сте?