Линкольн Чайлд - Огън от Ада

А Васкес бе от най-добрия вид артисти: онези, които наистина обичат работата си.

Д’Агоста спря своя форд таурус до железните порти, запита се дали не бе объркал пътя. Беше закъснял поне с един час – писмената работа, свързана със скандалния разпит на Булард, му бе отнела целия предобед. Ченгетата напоследък не можеха да гръмнат, не можеха да разпитат заподозрян, не можеха да пръднат даже, без да трябва след това да пишат километрични рапорти за случилото се.

Ръждивите порти бяха отворени, сякаш изоставени, висяха от две рушащи се каменни колони. Посипаната с чакъл подходна алея зад тях бе изпъстрена с избуяли над трийсет сантиметра височина бурени, посмачкани от наскоро преминал автомобил. Не, това трябваше да бъде мястото: върху каменна плоча, закрепена върху една от колоните, бе изписано името, поизтрито от времето, ветровете и дъждовете, но все още четливо: „Рейвънскрай“.

Д’Агоста слезе от колата, бутна скърцащите порти малко по-настрани, след това отново седна зад волана и пое по алеята. Виждаше накъде се бе запътила другата кола или другите коли, бурените бяха полегнали в две успоредни ивици. Алеята се виеше сред стара букова гора, масивните възлести дънери се издигаха от двете и страни, но най-накрая излизаше на слънце – на ливада с диви цветя, която някога очевидно е била морава. В далечния й край се издигаше мрачна каменна сграда, засенчена от брястове, със затворени жалузи; от покрива й се издигаха поне двайсетина комина. Беше истинска къща на духовете, ако изобщо съществуват такива. Д’Агоста бавно поклати глава. След това погледна листчето с указанията, които Пендъргаст му беше дал и пое по алеята, заобикаляща къщата, зави по друг път, който минаваше през старинна градина и водеше към каменна воденица, разположена на брега на поток. Ролсът на Пендъргаст бе паркиран там и той спря до него. Шофьорът на Пендъргаст – Проктър – подреждаше нещо в багажника: когато Д’Агоста излезе от колата си и приближи, той се поклони учтиво, след което кимна към потока.

Д’Агоста тръгна по настланата с камъни пътечка, която тръгваше от пътя. Вече видя далеч пред себе си два силуета, които се разхождаха по пътеката, нашарени от сенките, потънали в разговор. Единият бе на Пендъргаст – черният костюм и стройната фигура го издаваха. Другият, с лятно боне и чадърче, можеше да бъде само на момичето, което живееше в къщата на Пендъргаст. Как и беше името? Да, Констанс

Кого приближи потока, вече можеше да чуе ромоленето на водата, шумоленето на птичките в буковете. Пендъргаст се обърна и му махна с ръка.

— Винсънт, намери ни значи. Много мило, че дойде.

Констанс също се обърна, усмихна се и му подаде ръка. Д’Агоста я пое и промърмори нещо в поздрав. Кой знае как, тя го принуждаваше да се стреми към най-доброто си поведение досущ както го правеше баба му, когато беше дете. Необикновените й очи бяха сякаш скрити зад чифт слънчеви очила.

Той погледна към изпъстрената със сенки пътечка. Воденицата не работеше, водата бе отведена към необикновени каменни резервоари.

— Какво е това място?

— Имението принадлежи на сестрата на баба ми – Корнелия – която, уви, не е добре и живее в санаториум. Започнах да водя тук Констанс да подиша чист въздух.

— За да завърши рехабилитацията ми – добави Констанс с едва доловима усмивка – Господин Пендъргаст смята, че здравето ми е крехко.

— Бая голям имот – рече Д’Агоста.

— Към края на ХIХ век тази воденица била превърната в развъдник за пъстърви – обясни Пендъргаст – Всяка година доставяли на „Дюинг Брук“ хиляди пъстърви, а гората била пълна с диви пуйки, елени, гълъби, яребици, пъдпъдъци и мечки. В неделите из тези земи падало голямо клане, когото роднините ми и техните приятели ловци „хващали гората“.

— Ловен резерват. Обзалагам се, че риболовът е бил фантастичен – каза Д’Агоста, като погледна бълбукащия в каменното си русло поток с дълбоки басейни и вирове, несъмнено пълни с пъстърва. Веднага зърна няколко риби да се издигат и да набръчкват повърхността на водата.

— Никога не съм си падал по риболова – каза Пендъргаст. – Предпочитах по-кървавия лов.

— Че какво му е на риболова?

— Намирам го за безкрайно досаден.

— Досаден, значи. Ясно.

— След смъртта на съпруга на леля Корнелия повечето от прислугата напусна. А малко след това и леля ми бе принудена да напусне този дом. И сега Рейвънскрай е пуст и се руши. – Пендъргаст закрачи по-бързо – Помолих те да дойдеш тук, за да можем да обсъдим разследването в обстановка, която предразполага към размисъл. Честно казано, Винсънт, това дело е объркваща. Обикновено на този етап вече съм намерил някаква нишка, която да води към кълбото. Но сега случаят е по-различен.