Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Никога не съм знаела за съществуването на това място – рече Хейуърд, докато слизаха по стъпалата.

Д’Агоста й отвори вратата. Последва я в хладното, напоено с дъх на бира помещение. Тя избра маса в дъното и сервитьорът се появи веднага.

— „Гинес“ – рече тя

— Две.

Д’Агоста не можеше още да прогони образа на Доминик с жена му. Това щеше да го побърка, осъзна той, ако не предприемеше нещо. Изправи се.

— Извини ме за минутка.

Намери телефона в една ниша в дъното на бара. Отдавна не бе използвал телефонен автомат, ала не искаше да проведе точно този разговор по клетъчния си апарат. Обади се на „Справки“, свърза се с канадския оператор, даде номера, направи връзката. Наложи му се на два път да ходи до бара за монети от по четвърт долар Господи!

— „Куутни“ – чу се носов глас.

— Чет Доминик там ли е?

— Тръгна си.

— По дяволите, трябваше да се срещна с него, а закъснях. Имали клетъчен?

— Кой се обажда?

— Тук е Джак Торънс. Аз съм онзи, дето се интересуваше от „Итаска сънфлайър“, нали разбирате, онези със сгъваемата спалня и с плексигласовия покрив. С Чет сме приятели от клуба.

— О, да, господин Торънс, разбира се – долетя до него фалшиво дружелюбният глас. – Един момент.

Даде му номера.

Д’Агоста погледна часовника си, събра в шепата си още монети и набра номера.

— Ало?

Беше Честър.

— Обажда се доктор Морган от болницата. Случи се ужасна автомобилна катастрофа.

— Какво? Кой?

Гласът мигновено се изпълни с паника. Запита се дали Доминик имаше жена и деца. Навярно имаше, отрепката.

— Трябва да говоря веднага с госпожа Лидия Д’Агоста.

— Ами ъ-ъ-ъ, почакайте, да, да, разбира се.

Чу се някакво шумолене, приглушени реплики, а след това – гласът на жена му:

— Да? Какво има? Какво е станало?

Д’Агоста внимателно натисна лостчето за окачване на слушалката, пое няколко пъти дълбоко дъх и се завърна към масата си. Но още преди да стигне до нея, клетъчният му телефон вече звънеше. Отговори на обаждането.

— Вини? Лидия е. Добре ли си?

— Разбира се. Защо питаш? Струваш ми се разстроена.

— Не, не, добре съм. Току-що чух, не знам, нещо за болницата. Разтревожих се.

Беше напълно смутена и объркала.

— Не съм бил аз.

— Нали разбираш как стоят нещата, като си надалеч, като чувах всичко от втора ръка

— Още на работа ли си?

— На паркинга съм. Тъкмо тръгвам.

— Добре. Довиждане.

Д’Агоста затвори ядно телефона и седна на мястото си „Искаш да кажеш, че Честър Доминик току-що е тръгнал нали?” Усети ужасяваща бодяща топлина, която пропълзя по кожата му. Бирата бе пристигнала – в истински големи халби с два инча пяна отгоре. Вдигна я, отпи голяма глътка, но след втора почувства как хладката течност разхлабва свитото му гърло. Остави халбата и забеляза, че Лора Хейуърд го наблюдаваше напрегнато.

— Бил си много жаден – рече тя.

— Да.

За да скрие лицето си, отпи отново. Кого заблуждаваше той. Бяха разделени вече половин година. Не можеше да я вини за случилото се – поне не много. А Вини Младши, синът му, също не искаше да се мести. В душата си Лидия не бе лоша, но това бе удар под пояса. Наистина много под пояса. Запита се дали малкият Вини знаеше за това.

— Лоши новини ли?

Д’Агоста погледна Хейуърд.

— Нещо такова.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не, благодаря. – Той се поизправи на стола си – Извинявай. Днес не ме бива много като компания.

— Не се притеснявай. Това не е среща на гаджета.

Последва мълчание, след което Хейуърд каза.

— Прочетох двата ти романа.

Д’Агоста усети, че се изчервява. Това бе последната тема за разговор, която би пожелал.

— Страхотни са. Просто исках да ти го кожа.

— Благодаря.

— Хареса ми директния стил. Грубоватият. Тези книги наистина са уловили какво означава службата. Не като повечето от онези фалшиви полицейски романи, дето се продават.

Д’Агоста кимна.

— И къде ги намери? Забравени на някоя маса?

— Купих си ги още щом ги публикуваха. Както изглежда следяла съм донякъде кариерата ти.

— Наистина ли?

Д’Агоста бе изненадан. Когато преди години работиха заедно по убийствата в метрото, той не си бе мислил, че ще й направи някакво впечатление. Във всеки случаи – не и добри впечатления. Но пък, от друга страна, тя винаги бе крила добре козовете си.

— Всъщност аз… – поколеба се тя. – аз още завършвах магистърската си степен в Нюйоркския университет, когато работихме заедно. Това бе моят първи голям случай. Бях адски амбициозна и за мен, току-що започнала занаята, ти ми изглеждаше точно такъв, каквато исках да бъда. Ето защо бях любопитна, когато замина за Канада да пишеш романи. Питах се защо едно толкова добро ченге ще се откаже.