Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Хейуърд изгледа мрачно Пендъргаст:

— Господин Пендъргаст…

Но Пендъргаст вдигна ръка.

— Господни Булард, вярвате ли в съществуването на дявола?

Нещо пробяга по лицето на Булард, някакво мигновено и силно чувство, ала то изчезна толкова бързо, че Д’Агоста не можа да долови същността му. Булард се позабави, облягайки се назад, кръстосвайки крака, след което се усмихна.

— Разбира се, че не. А вие?

Адвокатът се изправи.

— Струва ми се, че стигнахме до края на въпросите ви, господа.

Възражения нямаше. Адвокатът подаде визитката си с усмивки и ръкостискания.

— Следващият път, когато ви се наложи да си комуникирате с господин Булард – рече той, – направете го чрез мен. Господин Булард заминава за чужбина.

След което се усмихна многозначително на Пендъргаст.

— Е – отвърна съвсем тихо Пендъргаст, – ще видим.

Булард и адвокатът му си тръгнаха, пробивайки си път през втора тълпа от крещящи репортери. Пендъргаст също бе изчезнал и бе оставил Д’Агоста насаме с Хейуърд. Двамата сега се маеха в боядисаното в мръснокафяв цвят фоайе на полицейското управление. Той искаше да й каже неща, a и тя, изглежда – също.

— Булард наистина ли те заплаши, сержант? – попита тя.

Д’Агоста се поколеба.

— Питам само за своя собствена информация, извън протокола. Не искам да ми разказваш истории от училищните си дни.

— Донякъде – да.

Двамата поеха заедно към изхода на сградата. Навън забавилите се новинарски екипи сърдито събираха апаратурата си. Небето на запад бе обагрено в червено. Докато вървяха Д’Агоста почти усещаше топлината, излъчвана от Хейуърд.

Тя все още беше бясна.

— Каква бе заплахата?

— Бих предпочел да не говоря за нея.

„Знам всичко за онази твоя жена в Канада“ Образът на гладко избръснатото лице на Честър Доминик се появи, без да ще в съзнанието му. Не можеше да бъде вярно. Е, като си помисли повече, можеше и да е вярно – бяха разделени дълго време. Бракът бе свършил, кого заблуждаваше? Но точно Честър Доминик ли, с неговата мазна усмивка и фалшивата веселост на продавач на автомобили? И облечен в полиестерен костюм. Господи! Точно той ли?

Д’Агоста се обърна и видя, че Хейуърд отвърна на поглед му. Върху лицето й бе изписана смесица от загриженост и скептицизъм. Не й беше лесно, помисли си той, Пендъргаст бе адски добър агент на ФБР, ала никак не го биваше в екипната работа. Или ставаше на неговата, или не ставаше по друг начин – никакъв компромис.

— Ще трябва да говориш, ако бъдат предявени обвинения.

— Добре. Но не и сега – Той пое дълбоко дъх – Капитан Хейуърд, Пендъргаст наистина трябваше да постъпи по-грубо с Булард.

— Не вярвам. Мажеше да вземе призовка, да уговори разпита на яхтата и може би щеше да изкопчи повече информация. А както стана не успяхме да извлечем нищичко от този разпит.

— Ние отидохме на яхтата да задаваме въпроси. Аз бях заплашен. Не виждам защо смяташ, че една предварителна уговорка би довела до по-голям успех.

— Добре, имаш право, но цялата работа се превърна в надцакване, а това никога не води до успех.

Минаха през вратите и се спряха на широките мраморни стълби. Хейуърд бе все още силно ядосана. Предстоеше й пак да кърпи положението.

— Имаш ли някаква работа? – попита Д’Агоста.

Хейуърд го погледна.

— Възнамерявах да се прибера у дома.

— Какво ще кажеш да пийнем по едно? Поканата е чисто професионална. Знам – или поне знаех – едно хубаво място на „Крайст чърч“.

Тя го изгледа за миг – бледото й лице бе обрамчено от лъскава черна коса, а в очите й още проблясваха пламъчетата на неотминалото раздразнение.

— Добре.

Слязоха заедно по стълбите.

— Пендъргаст си има свои методи – каза Д’Агоста.

— Точно от това се боя. Виж какво, сержант.

— Защо не ми казваш Вини?

— Тогава и ти ме наричай Лора. Ето какво ме безпокои колко пъти му се е налагало на Пендъргаст да свидетелства в съда срещу престъпник?

— Не знам.

— Аз щети кажа. Много малко. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото повечето му престъпници свършват със смърт. Ето защо.

— Това не е негова вина.

— Не съм казала, че е. Това е просто едно наблюдение. Да речем, че Булард се превърне в заподозрян. Днешните лудории ще изглеждат много зле в съда.

Завиха наляво по „Парк роу“, сетне надясно към „Веси“. Д’Агоста забеляза напред, че малкото заведение си беше още там, очевидно непроменено. Две силно увехнали папрати висяха от макрамето на приземния прозорец – напълно достатъчни, за да отблъснат останалите ченгета. Точно за това му харесваше тук – както и заради наливната бира „Гинес“.