Линкольн Чайлд - Огън от Ада

… И тогава го осени прозрението. Свежата гледна точка. Онова, от което се нуждаеше, бе експерт, който да обясни, да очертае всичко в перспектива. Но кой? И почти също тъй бързо дойде и отговорът – вторият му гениален проблясък.

Вдигна клетъчния си телефон и набра номера, в редакцията.

— Айрис, какво става?

— При теб какво става? – отвърна сътрудничката му. – Тук съм заета до гуша, като еднокрак състезател по кикбокс, да отговарям на телефона вместо теб.

Хариман потръпна при шеговития, фамилиарен тон, който тя бе възприела с него. Той би трябвало да е шефът, а не секретарката в съседната кабинка.

— Искаш ли да чуеш съобщенията? – попита тя.

— Не. Слушай, искам да ми намериш един човек, онзи изследовател на паранормалното, как му беше името – Монк, Мунх, нещо немско. Водеше предаване по канал „Дискавъри“ за прогонването на злите духове, спомняш ли си го? Да, точно той. Не, не ме интересува колко време ще ти отнеме. Просто го намери.

Хариман приключи разговора и хвърли телефона върху дясната седалка, облегна се назад и се усмихна, остави се какофонията от клаксони, сирени и бибиткания, обгърнала колата му, да му зазвучи като симфония.

Д’Агоста трябваше да се възхити на гениалността, която е била вложена в идеята за сектора за разпити на площад „Пълис плаца“ номер едно. Това бе може би последното място в Ню Йорк, където можеше да пушиш, без да те арестуват и в резултат на това боядисаните стени от сгуробетонни блокчета имаха катранено-кафеникав гланц. И нарочно ги държаха мръсни. Въздухът бе тъй неподвижен и застоял, че човек добиваше чувството, че някъде там има скрит труп. А линолеумът на пода бе толкова стар, че би могъл да бъде свален и да бъде положен в стъклена витрина в музея „Смитсониън“. Д’Агоста изпита странно удовлетворение от заобикалящата среда. Лок Булард, все още облечен в син анцуг и с меки мокасини, седеше на стол до мръсна метална маса, очите му бяха почервенели от ярост. Цивилният администратор по разпитите – задължително присъствие напоследък – стоеше до видеокамера, глътнал корема си и се опитваше да изглежда официозен. Всички очакваха адвоката на Булард, затънал някъде в задръстванията, които самите те бяха предизвикали.

Вратата се отвори и в стаята влезе капитан Хейуърд. С нейното влизане Д’Агоста почувства как температурата вътре сякаш спадна с десетина градуса. Тя огледа с хладни очи Пендъргаст, сетне и Д’Агоста, даде им знак да излязат с нея в коридора.

Тя ги заведе в някакъв празен кабинет и – затвори вратата.

— Чия идея бе този медиен цирк? – попита тя.

— За съжаление това бе единственият начин – отговори Пендъргаст.

— Не ми пробутвайте това. Това бе постановка и вие бяхте и продуцент, и режисьор. Там отвън сигурно имаше петдесет представители на пресата: и последното издание прати репортери в яхтеното пристанище. А точно това не исках да се случи, предупредих ви да не създавате такава тупурдия.

Пендъргаст отвърна спокойно.

— Капитане, мога да ви уверя, че Булард не ни остави друг избор. В един момент дори си помислих, че ще се наложи да го окова с белезници.

— Трябваше да си уредите среща на яхтата в присъствието на адвоката му, тъй че да не се почувства нападнат и да заеме защита позиция.

— Съществуваше достатъчно голяма възможност предварителната уговорка да го накара да избяга от страната.

Хейуърд изсумтя раздразнено.

— Аз съм капитан на детективи от Нюйоркското полицейско управление. Това разследване е поверено на мен. Булард не е заподозрян и няма да бъде третиран като такъв. – Тя се обърна към Д’Агоста. – Вие ще волите разпита, сержант. Искам специален агент Пендъргаст да остане на заден план и да държи устата си затворена. Той вече причини достатъчно неприятности.

— Както желаете – отвърна учтиво Пендъргаст на обърнатата гърбом към него Хейуърд.

Когато се върнаха в стаята за разпити. Булард се изправи посочи с пръст Пендъргаст.

— Вие ще си платите за това, и вие, и този дебел, шибан смотаняк.

— Записахте ли това на видеото? – попита Хейуърд спокойно цивилния администратор.

— Да, госпожо. Лентата се върти, откакто той е пристигнал.

Тя кимна. Зениците на Булард се бяха превърнали в игли на омразата.

Възцари се мълчание, нарушено най-накрая от почукване на вратата.

— Влезте – извика Хейуърд.

Вратата се отвори и униформен полицай въведе мъж, облечен в тъмносив костюм. Имаше късо подстригана сива коса, сиви очи и приятно, дружелюбно лице. Д’Агоста забеляза проблясването на скрито наполовина кръстче под синята риза на полицая, когато се обърна и затвори вратата „Хейуърд може и да не вярва в дявола – помисли си той, – но не всички нейни любимци са разбрали това послание“.