Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Той заплаши сержант Д’Агоста.

— Така ли? – тонът й стана малко по-остър.

— Заплаха за изнудване чрез лична информация, с която се е сдобил чрез „Нордърн Хелт Атлантик мениджмънт“ организацията за здравен мениджмънт, която притежава.

„Значи е чул“ – помисли си Д’Агоста.

— Така ли? – последва кратка пауза – Добре тогава, действайте. Документите са готови и трябва само да бъдат подписани.

— Чудесно – каза Пендъргаст й продиктува номера факс.

— Агент Пендъргаст!

— Да?

— Не обърквайте нещата с тази работа. Аз държа на кариерата си.

— Аз също държа на своята.

Факсът започна да излиза от миниатюрния принтер точно когато завиха от „Пърл стрийт“ и се насочиха към яхтеното пристанище. Докато минаваше бавно през външния паркинг, Пендъргаст откъсна факса и го подаде на VIP-пазача.

— Пак ли вие? – рече мъжът, докато поемаше листа.

Пендъргаст се усмихна и сложи пръст пред устните си.

— Нито дума на Булард.

Мъжът прочете факса и го върна. В изражението на лицето му нещо подсказваше, че не бе напълно недоволен от развоя на събитията.

— Време е да отстъпите встрани – рече тихо Пендъргаст.

— Да, сър.

Паркираха на VIP-паркинга и Пендъргаст отвори багажника. Даде на Д’Агоста знак с ръка.

— Това е за теб.

Д’Агоста се взря вътре. В багажника лежеше таран за разбиване на врати – черен и грозен, дълъг почти метър – от онзи тип, който агентите на Агенцията за борба с наркотиците използваха при насилствено нахлуване.

— Ти се майтапиш.

— Твърдост, драги ми Винсънт – рече Пендъргаст и леко се усмихна.

Д’Агоста грабна тарана за двете му дръжки и го извади от багажника. След това двамата поеха по алеята към централния пирс. Малко встрани пред тях, привързана на собствения си хелинг, яхтата се издигаше още по-импозантна: бяла с три затворени палуби, десетки илюминатори с тъмни стъкла, мостик, от който стърчаха най-различни електронни уреди. На кърмата бе изписано името на яхтата – „Стормклауд“

— Ами екипажът? – попита Д’Агоста.

— Информацията ми е, че Булард е сам.

Частният кораб си имаше и частна стоянка със заключени порти. Пендъргаст клекна пред нея и вдигна ръце към ключалката. На Д’Агоста му се стори, че агентът от ФБР само я оглежда, да види дали не е отключена. Може би беше, защото портата послушно се отвори в ръцете му.

— Трябва да действаме бързо – каза Пендъргаст, докато се изправяше.

Д’Агоста се втурна приведен напред, понесъл тарана. Въпреки подновените тренировки в гимнастическия салон след престрелката в парка, все още не бе във форма, таранът тежеше поне двайсет килограма и разранените му ръце протестираха при всяка крачка. Входното мостче към „Стормклауд“ бе вдигнато, но на кърмата имаше заключен входен люк – на равнището на кея Пендъргаст извади от сакото си своя правен по специална поръчка „Лес Баер“, 45-ти калибър, отстъпи назад и посочи люка.

— След теб, Винсънт.

Д’Агоста се опита да бръкне дълбоко в паметта си. Какво го бяха учили в Академията? „ Не тичай срещу вратата, а замахни срещу нея“. Пое дълбоко дъх, стисна дръжките с все сила и хласна тарана напред. Вратата отхвърча навътре с приятен за ухото трясък. Пендъргаст се мушна вътре с готово за стрелба оръжие. Д’Агоста се изкатери подире му.

Влязоха в тесен коридор с боядисани прегради от едната страна и илюминатори с тъмни стъкла от другата. Пендъргаст отвори една врата в преградата и изведнъж се озоваха в големия салон на яхтата, потънал в разкошни светложълти килими и с лакирани в черно тръбни масички, чийто стъклени плотове бяха обрамчени в златно.

— ФБР! – излая Пендъргаст. – Не мърдай!

Булард стоеше в средата на салона облечен в светлосин анцуг, с пура в ръка, с изражение, в което се четеше пълна изненада и – както се стори на Д’Агоста – преминал за миг ужас.

— Не мърдайте!

Булард се съвзе мигновено, лицето му почервеня, вените на шията му запулсираха по-бързо. Изненадата отстъпи място на зле прикрита ярост. Вдигна пурата към дебелите си устни, пое дълбоко и издиша дима.

— Значи така. Жалкият негодник си е довел подкрепление.

— Дръжте ръцете си така, че да ги виждам – предупреди го Пендъргаст, докато се придвижваше напред, без да сваля оръжието.

Булард разпери ръце.

— Ето една сцена за следващия ти роман, Д’Агоста. Обзалагам се, че никога не си виждал нещо подобно на тази яхта в онзи бордей, дето си израсъл, на „Кармин стрйт“, с баща евтино ченге, киснещо в билярдните зали, и майка…