Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Сега можете да се обадите на адвоката си. Площад „Пълис плаца“, номер едно, сектор за разпити, в сутерена, след четирийсет минути. Кафето ще е от нас.

— Тъпанар – рече Булард, набра номера и заговори тихо, когато свърши, върна телефона на Пендъргаст.

— Мисля си, че току-що ви е казал онова, което аз ви посъветвах: да държите устата си здраво затворена – усмихна се Пендъргаст.

Булард не отвърна нищо.

Пендъргаст започна безцелно да се разхожда из салона, надничаше тук и там, възхити се на гравюрите на спортна тема, окачени на стените. Сякаш си убиваше времето.

— Тръгваме ли? – избухна най-сетне Булард.

— Той заговори отново – рече Д’Агоста.

Пендъргаст кимна разсеяно.

— Изглежда господин Булард е човек, които не се вслушва в думите на съветниците си.

Булард замълча, но тялото му се тресеше от неприязън.

— Мисля, че ни е необходимо още време тук, сержант. Просто да огледаме нещата, нали разбираш?

— Ясно.

Макар че още кипеше вътрешно, на Д’Агоста му се наложи да скрие усмивката си. Сега разбираше към какво се стремеше Пендъргаст.

Пендъргаст продължи да се разхожда из помещението, тук пооправяше някой вестник, там поглеждаше към някоя литография. Минаха още десет минути, Булард ставаше все по-неспокоен. Най-сетне Д’Агоста дочу едва-едва приближаващите сирени, далечния рев на клаксони. Пендъргаст взе един брой от списание „Форчън“, прелисти го и го остави на мястото му. Погледна часовника си.

— Виждаш ли нещо интересно, което да е убягнало от вниманието ни, сержант Д’ Агоста?

— Разгледахте ли фотоалбума?

— Чудесна идея.

Пендъргаст отвори албума, прелисти го. След няколко страници се спря и върху лицето му се появи напрегнато изражение. Сякаш запомняше някакви лица; поне така се стори на Д’Агоста.

Агентът затвори албума с въздишка.

— Ще вървим ли, господни Булард?

Мъжът се обърна и навлече тънко яке, лицето му беше потъмняло. Пендъргаст вървеше най-отпред, следван от Булард, а Д’Агоста бе последен, нарамил тарана. Когато излязоха от люка на брега, глъчката, която идеше от насъбралите се зрители, се увеличи значително. Чуваха се викове, воя на полицейските сирени, усиленият с мегафон глас на някакъв служител. Фотографите отвъд портала се бореха да заемат най-добрата позиция. Полицаите се опитваха да разчистят пътя за преминаването на техните коли.

Като видя това. Булард спря на място.

— Ти, копеле – едва ли не изплю той думите към Пендъргаст – Нарочно се забави, за да се насъберат всичките тези…

— Защо да крием вашето излъчване от хората, господин, Булард.

— Да додаде Д’Агоста. – Ще изглеждате страхотно на първа страница на „Дейли нюз“ с надянато върху главата яке.

Брайс Хариман пое обратно към центъра зад волана на служебната кола на „Поуст“. Сцената в яхтеното пристанище в Централен Манхатън бе пълен провал. Ако се изключи неколцина зяпачи, това бе нюйоркският журналистически корпус във върховно изпълнение – ругаеха, бутаха се, ръгаха се. Напомняха на Хариман за тичането пред биковете в Памплона. Само си загуби времето. Никой не отговори на въпросите, никой не знаеше нищо, нямаше нищо друго, освен хаос и викане. Трябваше да се върне направо в редакцията да опише сцената на убийството на Кътфорт, вместо да си губи времето да проверява това съобщение по радиото.

Пред него трафикът, идващ от „Уест стрийт“ започна да се сгъстява. Той изруга и натисна клаксона. Трябваше да вземе метрото. При тази скорост нямаше да стигне преди пет часа, а трябваше да предаде материала си до десет, за да попадне в сутрешното издание.

Той пишеше и редактираше увода наум, късаше листите и започваше отново. Замисли се пак за сцената на тълпата пред жилищната сграда на Кътфорт по-рано този следобед. Това бяха хората, за които пишеше; хора, които отчаяно и жадно се стремяха към историята. А пред него полето бе разчистено, след като Смитбак го нямаше и „Таймс“ се отнасяше към случилото се като към местна неразбория. Убийството на Кътфорт щеше да бъде на първа странните веднъж, най-много два пъти. Ала все пак той зависеше от прищевките на убиеца и нямаше начин да се предскаже кога – или дали – той щеше да удари отново. Хариман трябваше да напише нещо ново.

Трафикът пред него се разслои леко, той премина в друго платно, показа среден пръст на една мадама, която му свирна с клаксона, върна се в същото платно, като рискува своя и на още половин дузина души живот, за да премине с една кола дължина напред. Пак показа среден пръст. Тези хора бяха такива тъпанари…