Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Наистина ли смятате, че е дошъл краят на света?

Мъжът цитира тържествено:

— „Падна, великият Вавилон падна и стана жилище на бесовете, свърталище на всякакъв нечист дух“.

По-младият мъж кимна.

— „И тя ще изгори на огън: защото могъществен е Господ Бог, който я съди. И земните царе, както са блудствали и живели разкошно с нея, ще заплачат и заридаят за нея, когато видят дима от изгарянето й“.

— „Горко, горко на тебе, велики граде Вавилоне, крепки граде! – продължи първият свещеник, – понеже в един час дойде съдбата ти!“

Хариман бе извадил бележника си и записваше припряно тези думи, но първият свещеник положи леко длан върху ръката му.

— „Откровения“, глава 18.

— Ясно, благодаря. От коя църква сте?

— От „Нашата Господарка“ от Лонг Айлънд сити.

— Благодаря.

Хариман си записа имената им и се отдалечи бързо, докато прибираше бележника в джоба си. Спокойствието им, убедеността им го изплаши повече от цялата истерия, която вилнееше около него.

В единия край на тълпата се забеляза раздвижване. Приближаваше малък конвой от полицейски коли с проблясващи „буркани“. Изведнъж изригнаха светкавици и телевизионни прожектори. Хариман се втурна напред и грубо си разчисти пътя през група тон-техници – той бе Хариман от „Поуст“ и нямаше да се задоволи с място на последния чин. Ала и цялата тълпа се бе устремила напред, жадна за новини.

Една жена бе слязла от необозначена кола в края на конвоя; бе облечена в костюм, но с полицейска значка, забодена на, както изглеждаше, умопомрачителна гръд: наистина привлекателна млада жена и група мъже, който се построяваха зад нея. Млада, но определено тя командваше. На Хариман му се стори, че тя изобщо не искаше да говори с тълпата, ала трябваше да вземе инициативата, преди нещата да са излезли извън контрол.

Тя зае място зад барикада от униформени ченгета и вдигна ръка, за да усмири глъчта на пресата.

— Пет минути за въпроси. След това тази тълпа ще трябва да се разпръсне.

Последваха нови нечленоразделни викове и сноп микрофони на дълги пръти се понесе напред.

Тя изчака, оглеждайки тълпата, докато виковете продължаваха. Най-накрая погледна часовника си и рече:

— Четири минути.

Репликата й усмири редиците на пресата. Останалите – забавляващите се, вещиците и сатанистите, смахнатите типове с кристални жезли и шишенца с благоухания – разбраха, че ще се случи нещо интересно и също малко поутихнаха.

— Аз съм капитан Лора Хейуърд от отдел „Убийства“ на Нюйоркското полицейско управление – Говореше с ясен, но тих глас, който принуди тълпата да се умълчи още повече и да се напрегне да я чуе – Починалият е Найджъл Кътфорт, който е умрял около 11.15 часа снощи. Причината за смъртта засега е неизвестна но се подозира убийство.

“Кажи ми нещо ново“ – помисли си Хариман.

— А сега ще отговоря на няколко въпроса – рече тя. Последва взрив от викове и тя посочи един обезумяло размахващ ръце журналист.

Въпросът бе изстрелян.

— Полицията открила ли е връзка между тази смърт и смъртта на Джеръми Гроув? Има ли сходни неща? Разлики? Устните й се разтвориха в кисела усмивка.

— Да, открили сме. И на другите два въпроса отговорът е „да“. Следващият?

— Има ли заподозрени?

— Засега още не.

— Имаше ли прегорен отпечатък от копито или някакъв друг дяволски знак?

— Нямаше отпечатък от копито.

— Чухме, че на стената било прегорено изображението на лице.

Усмивката бързо се стопи от лицето на жената.

— Беше петно с неясни очертания, което на някои им заприлича на лице.

— Що за лице?

Пак кисела усмивка.

— Онези, които смятат, че са видели лице, го определиха като грозно.

Това предизвика нова шумотевица.

— Лицето на дявола ли е? С рога? Имаше ли рога?

Въпросите бяха изстреляни едновременно от десетина души. Микрофоните я приближиха още повече, блъскаха се един в друг.

— Не съм виждала дявола – отвърна Хейуърд. – Не мога да кажа. Доколкото знам, нямаше рога.

Хариман записваше като обезумял бележника си. Сега пък група репортери я питаха дали смята, че изображението било на дявола, но тя ги игнорира. О, Боже мой, нима Джералдо викаше там? Той сигурно е бил тук снощи.

— Това дело на дявала ли беше? Какво е вашето мнение? – извикаха едновременно неколцина репортер.

Тя вдигна ръка.

— Бих искала да отговоря на този въпрос.

Думите й ги накараха да замлъкнат.

— В този град имаме достатъчно дяволи от плът и кръв, благодаря ви, но не се нуждаем да измисляме и свръхестествени такива.