Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Стопена мастна тъкан. Д’Агоста започна да си записва, но спря. Не му се вярваше да забрави това.

— Горе-долу по същото време задействала пожарната аларма и противопожарната инсталация, това е било съответно в 11:24 и в 11:25 часа. Хора от поддръжката се качили горе, намерили вратата заключена, никой не им отговарял, а от апартамента се носела лоша миризма. В 11:29 отворили вратата с мастър-ключ и намерили починалия така както го виждате и вие сега. Температурата, когато ние дойдохме – след петнайсетина минути – бе около трийсет и пет градуса.

Д’Агоста се спогледа с Пендъргаст.

— Кажете ни нещо за другите съседи.

— Мъжът отгоре не чул нищо до задействането на алармената инсталация, но се оплака от лошата миризма. На този етаж има само два апартамента: другият е бил закупен, но още е празен. Новият собственик е англичанин, някой си господин Аспърн. – Тя извади бележник от вътрешния си джоб и написа нещо в него, след което го подаде на Пендъргаст. – Ето ги имената им. Аспърн сега е в Англия. Господин Роланд Биърд живее в горния апартамент, а Летиша Далбридж – в долния. Искате ли да разпитате някой от тях сега?

— Не е необходимо – погледна я Пендъргаст, а след това погледът му се върна върху обгорелия знак на стената.

Хейуърд сви устни, дали развеселена или поради нещо друго, Д’Агоста не бе сигурен.

— Виждам, че сте забелязали.

— Да, така е. Някаква идея?

— Нали именно вие, господни Пендъргаст, веднъж ме предупредихте да не си съставям преждевременни хипотези?

Пендъргаст отвърна на усмивката й.

— Добре сте усвоили урока.

— Поучих се от майстор – тя наклони глава и погледна към Д’Агоста.

Последва кратко мълчание.

— Оставям ви сами, господа – тя кимна на хората си, които я последваха през вратата.

Пендъргаст се обърна към Д’Агоста.

— Изглежда нашата Лора Хейуърд е пораснала, не мислиш ли?

Д’Агоста само кимна.

Брайс Хариман стоеше на ъгъла на Пето авеню и 67-а улика и гледаше една от онези безлични на вид високи бели сгради, с които изобилстваше Горен Ийст сайд. Беше сив следобед в четвъртък и той изпитваше тъпа болка от махмурлук, която пулсираше някъде зад очните му ябълки. Редакторът му – Ритс – го бе заял за това, че не бе отразил събитието предишната вечер. Е, той не бе на повикване като лекар нали така? И определено не му плащаха достатъчно, за да ходи да души за дописки в три часа сутринта. А пък, освен това изобщо не бе в състояние да отразява убийство.

Едва успя да си намери пътя към дома с метрото.

Мислеше си, че ще завари неколцина позабавили се зяпачи, но намери цяла тълпа, събрана от сутрешните телевизионни новини и от Интернет. И ето – в два часа следобед най-малко стотина души се бяха събрали около мястото любопитковци, вандали, бели вещици, смахнати типове от Ийст вилидж, дори неколцина кришнари, каквито не бе виждал в Ню Йорк поне от пет-шест години. Нямат ли си тези хора друга работа? Вдясно от него група сатанисти облечени в изглеждащи като средновековни роби, чертаеха пентаграми по тротоара и пееха. Вляво – няколко монахини се молеха, прехвърляйки броениците си. Група тийнейджъри правеше бдение, запалили бяха свещи въпреки обедното време и напяваха нещо на фона на подрънкваща китара. Беше невероятно, досущ като сцена от филм на Фелини.

Докато се оглеждаше. Хариман изпита нарастваща възбуда. Предишната седмица бе постигнал известен успех със статията си за убийството на Гроув. Но разполагаше с малко материал, с който да продължи, а и репортажът му без друго се основаваше върху зловещи спекулации. Ала сега се бе озовал по следите на второ убийство – убийството, което според прошепваните клюки, бе наелектризирало силно тълпата даже нещо повече. Може би редакторът бе прав. Може би трябваше да остане буден в малките часове на нощта, въпреки всичките изпити чаши с чист малцов скоч, които тъй неблагоразумно бе обърнал предишната нощ с приятелите си в „Алгонкуин“.

И друга мисъл хрумна на Хариман. Това бе шансът му да си го върне на стария си враг Бил Смитбак, който бе твърде зает да топи грездея си по време на медения си месец. И то къде, представете си, в Ангкор Уат! Смитбак, това копеле, което бе заело предишното му място в Таймс и то не чрез блестяща журналистика или дори със старомодния стар уличен жаргон, а само поради чист късмет. Беше се случил на точното място и в точното време и неведнъж, а няколко пъти по време на убийствата в метрото преди две години, а после и миналата есен, при убийствата на „Хирурга“. Това, последното, бе особено болезнено. Хариман бе открил историята вече бе изпреварил Смитбак значително, когато онзи тъп полицейски капитан Къстър го бе пуснат по фалшиви следи.