Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Не беше честно. Именно връзките на Хариман му бяха осигурили мястото в „Таймс“, те и забележителното му фамилно име. Хариман бе човекът за там – с грижливо изгладените си костюми от „Брукс брадърс“ и коцкарските си вратовръзки, той принадлежеше на разредения въздух и извисената атмосфера в „Таймс“. А не омачканият повлекан Смитбак, чието място си бе на най-долните етажи в йерархията на „Поуст“.

Но ето, че сега късметът му бе проработил. Сега тази история бе гореща тема, а Смитбак се намираше на хиляди мили разстояние. Ако убийствата продължаха – а Хариман горещо се надяваше да стане така – историята щеше само се разраства. Можеше да се отворят възможности в телевизията, за статии в списанията, за голям договор за книга. Можеше дори да спечели наградата „Пулицър“. Ако имаше късмет, „Таймс“ с най-голяма радост щеше да го вземе отново на работа.

Един възрастен човек с костюм на фокусник го блъсна и той отвърна гневно на бутането. В тълпата се чувстваше почти истерична възбуда, каквато Хариман никога не бе виждал – потенциално опасна смес, която, ако се замисли човек, бе много лесно възпламенима, кого буре сух барут.

В единия край се чу неочакван шум и Хариман погледна натам. Някакъв имитатор на Елвис със сако от златно ламе – този път почти прилично на вид – ревеше „Гореща Любов“ с помощта на преносима караоке-машина.

— „Усещам как температурата ми се покачва…“

Тълпата ставаше все по-шумна, по-неспокойна. От време на време Хариман чуваше далечния вой на полицейска сирена.

— „Боже Всемогъщи, ще прогоря дупка там, дето лежа“.

Приготви касетофона си, можеше да придаде известен колорит на онова, което вече знаеше за убийството. Огледа се. Съвсем близо до него стоеше мъж с кожени ботуши и широкопола каубойска шапка, в едната си ръка носеше кристална магическа пръчка, а в другата – жив хамстер. Не, беше прекалено ексцентричен. Необходим бе някои по-представителен. Онова момче ей там, облечено в черно. Пъпчив хлапак от средната класа, живеещ в предградията, опитващ се да бъде по-различен.

— Извинете! – проби си той път до младежа. – Извинете! „Ню Йорк поуст“ Мога ли да ви задам няколко въпроса?

Хлапакът се обърна, очите му светнаха. Всички си умираха за своите петнайсет наносекунди слава.

— Защо сте тук?

— Не чухте ли? Дяволът се е появил! – Лицето на момчета наистина светеше. – Някакъв мъж, дето живеел там горе. Умрял досущ като онзи от Лонг Айлънд. Дяволът взел душата му, изпържил го като чипс. Завлякъл го в ада, а онзи ритал и пищял.

— Откъде сте чули за това?

— Ами Мрежата цялата е пълна.

— Но вие лично защо сте тук?

Хлапакът го погледна така, сякаш въпросът му бе идиотски.

— А вие как мислите? Да отдам почитта си на мъжа в червено.

Една група застаряващи хипари започнаха да пеят на висок фалцет „Състрадание за Дявола“. Към Хариман се понесе миризмата на марихуана. Опита се да слуша, да мисли всред тая гюрултия.

— Откъде сте?

— Аз и приятелчетата ми дойдохме от Форт Лий. Някои от „приятелчетата“ започнаха да се тълпят около тях, бяха облечени досущ като него.

— Кой е този? – попита един от тях.

— Репортер от „Поуст“.

— Не думай!

— Фотографирай ме!

„Да отдам почитта си на мъжа в червено“. Ето го цитатът. Време беше да приключва.

— Име? Кажи го по букви.

— Шон О’Конър.

— Възраст?

— Четиринайсет години.

„Невероятно“.

— Добре. Шон, последен въпрос. Защо на дявола? Какво е толкова важно у дявола?

— Той е човекът! – отвърна Шон и нададе силен вик, приятелите му го поеха и започнаха да си пляскат дланите.

— Човекът!

Хариман продължи по-нататък. Господи, светът бе пълен с тъпанари, плодяха се като зайци, особено в Ню Джърси. Сега вече му бе нужен контраст, някой, който гледаше на това напълно сериозно. Свещеник, нуждаеше се от свещеник. И ето ти го късметът двама мъже със свещенически яки, които мълчаливо стояха недалеч.

— Извинете! – извика той и си запробива път към тях сред растящата тълпа.

Когато двамата се обърнаха към него. Хариман се слиса от израженията им. Страх, истински страх, смесен с печал и болка.

— Хариман, от „Поуст“. Мога ли да ви попитам какво правите тук?

По-възрастният от двамата пристъпи напред. Имаше достолепен вид и наистина изглеждаше не на място в тази истерична тълпа.

— Дошли сме да бъдем свидетели.

— Свидетели на какво?

— На последните земни дни.

Мъжът го каза по такъв начин, че гърбът на Хариман настръхна.