Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Какъв е произходът на топлината?

Докторът поклати глава.

— Още нямаме представа.

— Спонтанно запалване?

Докторът го погледна изненадан.

— Искате да кажете – като при Мери Рийзър ли?

— Знаете ли за този случаи, докторе?

— В медицинския университет беше нещо като легенда. Всъщност – куриоз. Доколкото си спомням, ФБР се занимава със случая.

— Да. И ако може да се вярва на разследването, СВЗ – спонтанното вътрешно запалване, както го нарекоха – изобщо не е никакъв куриоз.

Лекарят се изсмя тихо и скептично.

— Вие от ФБР, със своите съкращения. Не вярвам, че в наръчника „Мерк“ ще намерите СБЗ, господин Пендъргаст.

— В света съществуват много повече неща, отколкото сте сънували с вашата философия, докторе, и повече, отколкото в наръчника „Мерк“. Ще ви изпратя архива от делото, да го прегледате.

— Както желаете.

Лекарят си тръгна с експерта по огледа и ги остави насаме с трупа.

Д’Агоста извади бележника и писалката си. Нищо не му идваше наум, ала трябваше да откъсне очи от местопрестъплението, а тъкмо това бе начин да го стори. Стегна се и записа: „23 октомври, 2:20 сутринта, Пето авеню, номер 842. ап 17Б. Кътфорт“. Писалката спря да пише. Опитваше се да диша само през устата. Отсега нататък винаги щеше да носи шишенце с „Викс вейпър ръб“. Дори на среща. Когато е в отпуск. Когато отиде да играе боулинг. Винаги.

Чу приглушени гласове откъм всекидневната: детективите от отдел „Убийства“. Разпитваха в коридора работника по поддръжката – по-надалеч от вонята – и Д’Агоста бе доволен, че бе минал незабелязан от тях при влизането си в апартамента. Не искаше някой от старите му приятели да го види, че е обикновен сержант в Саутхамптънското управление.

Съсредоточи се върху страницата от бележника си. Но умът му не работеше. Отказа се и вдигна очи.

Пендъргаст изглежда бе преодолял отвращението си и бе на четири крака и оглеждаше трупа. Досущ като човека от огледите и той бе извадил епруветка и чифт пинсети – как успяваше да набута всичките тези неща в тесния си костюм? – и прибираше нещо в нея, придвижвайки се много внимателно. После се изправи, отиде до една стена и заразглежда нещо с лупа. Доста време се задържа там и това принуди Д’Агоста също да се зазяпа. Боята на изгореното място бе кафеникава и подпухнала не видя отпечатък от копито, но продължи да гледа и едно усещане започна да се промъкна като тръпки по гръбнака му към черепа. Беше размазано, неясно, ала – по дяволите! – не виждаше ли един от онези тестове с мастилените петна?

Пендъргаст рязко се обърна и улови погледа му.

— И ти ли го виждаш?

— Така мисля.

— Какво точно виждаш?

— Лице.

— Какво лице?

— Грозно като смъртта, с дебели устни и големи очи, със уста, сякаш да захапе.

— Или да глътне?

— Да, по-скоро да глътне.

— Том странно напомня фреската на Вазали за дявола, който поглъща грешници. Онази, която е вътре в купола на Дуомо.

— Така ли? Искам да кажа – да, де.

Пендъргаст отстъпи назад, замислен.

— Знаеш ли историята на доктор Фаустус?

— Фаустус ли? Искаш да кажеш Фауст? Онзи, дето продал душата си на дявола?

Пендъргаст кимна.

— Съществуват множество варианти на тази история. Повечето са стигнали до нас като ръкописни сведения от Средновековието. Всяка има своя уникална характеристика, но всички приключват със смърт, подобна на тази на госпожа Мери Рийзър.

— Случаят, които спомена преди малко на съдебния лекар ли?

— Точно така. Спонтанно вътрешно запалване на човека. Хората от Средновековието го наричали „огънят отвътре“.

Д’Агоста кимна. Мозъкът му бе като оловен.

— Тук, в случая с Наиджъл Кътфорт, изглежда имаме класически пример за това. Дори повече, отколкото при Гроув.

— Нима искаш да кажеш, че дяволът е взел живота му?

— Само съобщавам какво съм видял, без това да е съпроводено с каквито и да било хипотези.

Д’Агоста поклати глава. Всичко това бе злокобно. Наистина зловещо. Усети как ръката му се прокрадва отново към кръстчето. Не би могло да е дело на дявола… нали?

— Добър вечер, господа.

Гласът долетя иззад тях женски, дълбок контраалт, спокоен, решителен.

Д’Агоста се обърна да види жената в рамката на вратата, облечена в сив костюм на райе, с капитански нашивки на яката на бялата и риза. Зад нея се виждаха неколцина детективи.

Попи с очи чертите й: ниска слабичка, големи гърди, лъскава черна коса, обрамчваща бледо, изтънчено лице. Очите й бяха тъмносини. Изглеждаше на не повече от трийсет и пет години: удивително млада за капитан в отдел „Убийства“. Стори му се позната. Да, познаваше я. И неприятното му усещане се възвърна. Може би преждевременно се бе зарадвал, че няма да налети на старите си приятелчета.