Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Гроув също се бе оплаквал от горещината. И от миризмата.

С трепереща ръка Кътфорт обърна чашата до дъно. Не се поддавай на параноята, скъпи Найджъл! “. Просто се разболяваше, това беше. Не беше си направил противогрипна ваксина и тази година грипът го бе връхлетял рано. В най-неподходящия момент – преди да отпътува за Тайланд.

— Мамка му – рече той на глас. Питието бе свършило. Дали да си забърка ново? Защо бе толкова горещо, по дяволите? Посегна към бутилката, сграбчи я, напълни чашата си и я остави върху бар.

Аз идвам.

Кътфорт се обърна кръгом. Апартаментът бе пуст.

Кой, по дяволите, бе изрекъл тези думи? С тих тон, по-нисък и от шепот, думите бяха по-скоро като вибрация, по-скоро усетени, отколкото чути.

Преглътна облиза изсъхналите си устни.

— Кой е там?

Усещаше езика си надебелял, сякаш чужд, едва можа да изрече думите.

Отговор не последва.

Обърна се рязко, питието се разля от чашата и потече по ръката му. Вдигна чашата и жадно изпи остатъка. Не можеше да бъде. Никога не бе вярвал в нищо и нямаше да започва сега. Нито Бог съществува, нито дяволът, животът е като някаква шибана буря и когато си умрял, значи си умрял.

Maledicat dominus.

Отметна рязко глава питието му се разбълника в чашата. Какво бе това, латински ли? Да не би да беше някаква шега? Откъде идваше? От някой от шантавите му клиенти-рапъри, които се правеха на умници? Или, по-скоро, от някой бивш клиент? Имаше един хаитянски рапър, който го заплашваше с отмъщение. Дали не бе той, или някои от неговите момчета, които се опитваха да предизвикат преждевременен инфаркт или някаква вуду-глупост?

— Добре! – извика той. – Стига с тези глупости!

Тишина.

Побиваха го тръпки – неестествено горещи и сухи. Изведнъж всичко това вече не му се виждаше глупост. Беше съвсем реално.

Случваше се и на него. Случваше се, досущ както го бе описал Гроув.

Вдигна треперещата чаша до устните си и преглътна, без да усети нищо.

Но подобно нещо не можеше да се случи, нали така? Все пак беше двайсет и първият век. Гроув сигурно е бил побъркай, би трябвало да е. Но, о, мили Исусе, онези неща, които намекваха вестниците. Ченгетата не бяха казали много за начина, по който бе умрял Гроув, но таблоидите бяха пълни с клюки за това как тялото му било изгорено отвътре, а по стените се виждали знаците на Луцифер.

Нима бе възможно, след всичкото това време?

Остави наполовина изпитото питие да падне на земята и се заоглежда отчаяно. Починалата му майка му бе дала кръст, който той пазеше като най-скъп спомен. Беше го виждал миналия месец. Но къде? Втурна се в спалнята, към вградения гардероб, дръпна чекмедже с извадени от морското дъно неща потърси на дъното му. По пода изпопадаха копчета за ръкавели, обикновени копчета, игли за вратовръзки, монети.

Разпятие нямаше. Къде бе то?

Отвори друго чекмедже, сетне – трето, ровеше напосоки из часовници, бижута, злато. От гърдите му се изтръгна стон.

Разпятието! Улови го здраво, ридаеше с облекчение притисна го към гърдите си, прекръсти се.

Чувството, че бе обсипан с пълзящи пчели, се засилваше. Сега се усещаше така, сякаш пчелите го жилела с милион болезнени жила.

— Махнете се! Махнете се! – изстена той. – О, отче, който си на небесата… Боже мои, как продължаваше молитвата?

Разпятието бе горещо в ръцете му. И ушите му вече бръмчаха. Усещаше гърлото си като изгорено и изпепелено, давеше се от горещия въздух.

Аз идвам сега.

С треперещи ръце протегна разпятието напред, размаха го насам-натам, сякаш пропъждаше нещо невидимо.

— Махни се от мен, сатана! – изпищя.

Кръстът вече бе много горещ. Изгаряше пръстите му. Всичко бе горещо: пижамата му, дори веждите и космите на ръцете му, все едно се препичаха.

— Махни се!

Пусна разпятието с вик. За свой ужас видя, че от него започна да се извива дим, че прогаря някакъв знак в килима. Опита се да поеме дъх, ръцете му дращеха по гърлото, но се задушаваше в сярната миризма.

Трябваше да излезе. Трябваше да намери убежище. Да можеше да се добере до параклис, до църква, до нещо, щеше да се спаси.

Хукна към вратата, ала преди да улови дръжката й, някой почука на нея.

Кътфорт замръзна на място, разкъсван между облекчението и страха. Кой бе това?

Може би имаше пожар? Да, разбира се, това беше сградата бе обхваната от пожар и в ход бе евакуацията й. Сигурно нещо не бе наред с автоматичната противопожарна система.

— Тук съм! – изстена той, наполовина от болка, наполовина от облекчение. – Тук, вътре!