Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Фоско се наведе към Пендъргаст и положи облечената с ръкавица длан върху неговата.

— Няма човек, които да обича музиката, и да не бъде развълнуван от „Лукреция Борджия“. Но я почакайте, какво е това? – Той се взря по-отблизо в Пендъргаст. – Да не би да носите запушалки за уши, господине?

— Не, не са запушалки. Тези само намаляват силата на звука – слухът ми е изключително остър и всяка сила над обичайния разговор за мен е болезнена. Не се безпокойте, пак чувам музиката чудесно, уверявам ви.

— Чудесно ли казвате?

— Граф Фоско, благодаря ви за тази покана. Но ви предупредих веднъж, че още не съм попаднал на опера, която да ми допадне. Чистата музика и просташкият спектакъл са фундаментално несъвместими. Най-много предпочитам струнните квартети на Бетовен – а дори и тях харесвам повече заради интелектуалното, отколкото заради музикалното им съдържание.

Фоско потрепна.

— Какво, ако мога да ви запитам, има лошо в спектакъла? – разпери ръце графът. – Та не е ли самият живот един спектакъл?

— Всичкият този цвят, шум, блясък, пълничката прима, която кръстосва по сцената, писка и вие, хвърля се от покрива на някакъв замък – това разсейва човека от музиката.

— Но нали точно това е операта? Празник за окото и ухото. Има и хумор! Има и трагедия! Има възхитителни висоти на страстта и дълбини на жестокостта? Има любов и предателство!

— Вие излагате по-добре и от мен собствените ми доводи, графе

— Вашата грешка, Пендъргаст, е, че мислите за операта само като за музика. А тя е животът! Трябва да й се отдадете изцяло, да се оставите на нейната милост.

Пендъргаст се усмихна.

— Боя се, графе, че никога не се отдавам изцяло на нищо.

Фоско го потупа по ръката.

— Може и да имате френско име, но сърцето ви е английско. Англичаните никога не излизат извън себе си. Където и да се намират, винаги са стеснителни. Ето защо от англичаните стават отлични антрополози, но ужасни композитори. – Фоско изсумтя – Пърсел Бритън.

— Забравяте Хендел.

— Присаден германец – изсмя се Фоско – Радвам се, че сте тук с мен, Пендъргаст, и аз ще ви покажа колко грешите.

— Като стана дума за това, как научихте къде да изпратите поканата?

Графът се обърна и се усмихна победоносно.

— Много е просто. Отидох в комплекса „Дакота“ и поразпитах.

— Имаше изрична забрана да обявяват моите други адреси.

— Но те не важат за един Фоско! Винаги съм се интересувал от вашата професия. На младини съм изчел целия сър Артър Конан Доил, Дикенс, По. Както и върховния Уилки Колинс! Чели ли сте „Жената в бяло?“

— Естествено.

— Страхотна творба! Може би в следващия си живот ще реша да стана детектив. Да бъдеш граф, произхождащ от старинна фамилия, е доста отегчително.

— Двете неща не се изключват взаимно.

— Добре казано! Напоследък могат да се срещнат всякакви детективи – от английски лордове до полицаи от племето навахо. Защо да няма и граф от рода на Дакте и Беатриче? Трябва да ви призная, че случаят с Гроув ме очарова и не само защото бях гост на – да се осмеля ли да го кажа, – на последната му вечеря. Уви, само преди седмица. Съчувствам, разбира се, на горкия човек, но това е доста възхитителна загадка. На ваше разположение съм по този въпрос.

— Благодаря ви, но трябва ви призная, че е малко вероятно да прибягна до помощта ви.

— Съвсем правилно! Аз ви говоря сега – ако мога, – като на приятел. Искам само да ви предложа услугите си като човек с определени познания в областта на изобразителното изкуство и музиката, а може би и на обществото. А що се отнася до последното, бих искал да смятам, че вече бях от полза по отношение на вечерята.

— Така е, бяхте.

— Благодаря ви.

Графът плесна с ръце, възбуден като малко дете.

Светлините бавно изгасваха. Залата притихна Фоско насочи вниманието си към сцената, въртейки се на място от възбуда. Концертмайсторът се появи и даде тона „ла“; оркестрантите настроиха инструментите си и след това настана тишина. Диригентът излезе, посрещнат с бурни ръкопляскания. Зае мястото си, вдигна палката, свали я рязко и увертюрата започна.

Фоско слушаше прехласнат, усмихваше се и кимаше от време на време, от вниманието му не убягваше нито една нота, от разкошната музика на Доницети. Когато се вдигна завесата за първо действие, в залата се разнесе шепот, тук-таме изръкопляскаха: раздразнено изражение помрачи лицето на Фоско, който хвърли неодобрителни погледи на съседите си.

Седеше като гигант в затъмнената зала, от време на време вдигаше театралния бинокъл или далекогледа, за да разгледа сцената. Когато хората около него аплодираха в края на някоя ария или без да си дават сметка за музиката, която предстоеше да бъде изсвирена, Фоско ги изглеждаше укорително и даже вдигаше ръце да ги призове за търпение, като тъжно, но съчувствено клатеше глава. След някои по-сложни и по-трудни музикални пасажи, които минаваха незабелязани от съседите му, той вдигаше ръце и ръкопляскаше леко с наслада, като от време на време прошепваше и по някое „Браво!“ След известно време силното присъствие на Фоско, дълбокият му ентусиазъм и очевидното му познаване на музиката започнаха да се предават на хората около него. Голяма част от аплодисментите за някой особен обрат в музиката сега се зараждаха на ред N, вдясно от центъра, след тихото пляскане на облечените в ръкавици от ярешка кожа пълнички ръце на Фоско.