Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Вдлъбнатините по кръста – каза Пендъргаст, – не ви ли навеждат на нещо?

— Засега – не.

— Някакви предположения?

— Аз никога не се занимавам с предположения, господин Пендъргаст.

— Не мислите ли, че биха могли да бъдат причинени от интензивен електронен лъч?

— Да, но електронният лъч трябва да премине през вакуумна среда. Въздухът ще го разсее още след да речем, милиметър-два. Както казах, лъчението трябва да е в инфрачервения, микровълновия, или рентгеновия спектър, само че и да се генерира лъч с такъв интензитет ще е необходим излъчвател, тежък няколко тона.

— Прав сте. А какво мислите, докторе, за хипотезата, подхвърлена от „Ню Йорк Поуст?“

Диенфонг замълча за малко, изненадан от тази рязка промяна в темата.

— Нямам навика да градя хипотезите си въз основа на „Поуст“

— Там публикуваха спекулации, че дяволът е взел душата му.

Последва кратко мълчание, след което избухна нервен смях. Пендъргаст очевидно се шегуваше. Или пък не? Той май не се смееше.

— Господин Пендъргаст, това е хипотеза, която аз не подкрепям.

— Така ли?

Диенфонг се усмихна.

— Аз съм будист. Единственият дявол, в който ние вярваме, е онзи в сърцето на човека.

Не бе необходимо сериозно оглеждане на публиката, която се стичаше в Метрополитън опера, за да се открие граф Изидор Фоско едрата му фигура, заела театрална поза до фонтана на Линкълн сентър не можеше да се сбърка с нищо. Пендъргаст се носеше с тълпата към него. Всички наоколо, мъжете – със смокинги, а жените с перлени огърлици бърбореха възбудено. В Метрополитън щеше да има премиера на „Лукреция Борджия“ от Доницети. Графът носеше бяла вратовръзка и фрак, красиво скроен за огромната му, дебела фигура. Моделът бе старовремски и вместо обичайната бяла жилетка, Фоско носеше разкошна копринена жилетка от Хонконг със сърмени фигури в бяло и гълъбово сиво. В бутониерата му бе втъкната гардения, симпатичното му лице бе гладко избръснато и напудрено в съвършен розов цвят, а гъстата му грива от сива коса бе вчесана назад и падаше като лъвски къдрици. Малките му пълни ръце бяха в перфектни сиви ръкавици от ярешка кожа.

— Скъпи Пендъргаст, аз наистина се надявах да бъдете с фрак! – възкликна радостно Фоско. – Не мога да разбера защо хората се обличат тъй варварски за подобни вечери. Той махна презрително с ръка към посетителите със смокинги, които минаваха покрай тях, за да влязат в операта – Има само три случая, при които човек трябва да се облече наистина официално в тези мрачни дни: на сватбата си, на погребението си и на премиера в операта. И най-приятният от трите е последният.

— Зависи от гледната точка – отвърна сухо Пендъргаст.

— Значи имате щастлив брак, така ли?

— Имах предвид другия случай.

— Аха! – засмя се беззвучно Фоско. – Прав сте. Пендъргаст. Никога не съм виждал по-доволни усмивки върху лицата на някои хора от тези при собствените им погребения.

— Имах предвид наследниците на починалия.

— О, проклетнико! Ще влизаме ли? Надявам се да нямате нищо против, че ще седим в партера избягвам ложите, защото акустиката там с по-лоша. Местата ни са на ред N, вдясно от средата – чрез експерименти установих, че най-хубавите с места тази зала от гледна точка на акустиката са двайсет и трето до трийсет и първо. Но вижте, вече намаляват осветлението, време е да влизаме.

И изправил гигантската си глава вдигнал напред брадичка, Фоско закрачи бърза сред стичащата се публика, която инстинктивно се отдръпваше да му стори път. А той, на свой ред, не се обръщаше нито наляво, нито надясно, докато минаваха през централния вход, отблъсна няколко разпоредители, които предлагаха програми, и се понесе по централния проход към ред N. Спря се в началото му и даде знак поне дузина зрители да станат и да му направят място да мине. Графът бе купил три места за себе си и се настани на средното, като простря ръце върху вдигнатите седалки на съседните.

— Извинете ме, че няма да седим един до друг, скъпи мой Пендъргаст. Но пълнотата ми изисква пространство и не се поддава на овладяване. – Той извади обсипан с перли и други ценни камъни театрален бинокъл и го постави на една от празните седалки до себе си. Появи се и по-мощен бронзов далекоглед, който зае място на другата празна седалка. Залата се изпълваше с хора, усещаше се възбудената атмосфера. От мястото на оркестъра се носеха тихите звуци разсвирването и настройването на инструментите, свирене на части от предстоящата опера.