Първото действие свърши с бурни акламации, бурни ръкопляскания и викове „Браво“, подети от Фоско – графът викаше толкова силно, че привлече вниманието на диригента. Когато виковете най-сетне стихнаха. Фоско се обърна към Пендъргаст и избърса потта от челото си с голяма кърпа. Дишаше тежко, пухтеше и целият бе плувнал в пот.
— Видяхте ли, видяхте ли! – извика той, сякаш да отстои предишното си мнение – И вие изпитвате удоволствие!
— Какво ви кара да направите това заключение?
— Не можете да го скриете от Фоско! Видях ви как кимате в такт на „Vieni! La mia vendella!“
Пендъргаст обаче не каза нищо, само сведе леко глава, когато залата отново се освети и започна антрактът.
Найджъл Кътфорт отмахна завивката и се изпрали в седнало положение в леглото. Илайза се бе възпротивила на малкото му пътешествие до Тайланд и бе отишла да гостува на своя приятелка във Вилидж. Добре, че се отърва от нея. Той се огледа. Будилникът му показваше 10:34 с ярки, червени цифри Господи, бе само 10:30! Самолетът му излиташе в шест сутринта и около осем той изпи два пръста джин и се мушна в леглото, умиращ за сън. Ала не можа веднага да заспи. И ето, че сега изведнъж се бе събудил и седеше в леглото с разтуптяно сърце. Господи, колко горещо беше! Размаха завивкта, опита се да раздвижи неподвижния въздух в стаята, ала изглежда само привлече топлината.
Изруга отново, светна лампата и спусна крака на пода. Така както вървеше, умората от часовата разлика в Тайланд щеше бъде тъй убийствена, че сигурно щеше да се наложи да удължи престоя си с още една седмица. Ала това едва ли бе осъществимо – есента бе усилно време за музикалния бизнес и човек трябваше да бъде винаги нащрек.
Изправи се и зашляпа по пода – отиде да провери термостата. Изключен беше, както и очакваше, ала термометърът показваше над 30 градуса. Сложи длан върху вентилационната решетка, но тя бе хладна. Значи топлината не идваше от там.
Горещина. Точно от това се бе оплаквал Гроув. Наложи се да си припомни, че това бе двайсет и първи ден и че Гроув се бе побъркал в онези последни дни на жалкия си живот. Отиде до балкона, дръпна тежките завеси, отключи и дръпна стъклената врата. Потокът хладен октомврийски въздух обля тялото му, отдолу се чуваше едва-едва шумът от автомобилния трафик. Кътфорт пое дълбоко дъх и излезе на балкона. Усети как здравият му разум се възвръща. Това бе Ню Йорк: солидният, съвременният, рационалният Ню Йорк. Сградите на Мидтаун се издигаха като светещи подпори на нощното небе, а Пето авеню бе като блестяща ивица от движещи се светлини, които първо бяха бели, а после ставаха червени под прозореца му. Той вдиша отново и усетил студената пот, избила по кожата му, се върна вътре. Горещината сякаш бе още по-силна, сега вече усети как изтръпва първо черепът му, а после изтръпването се спусна по лицето и крайниците му: никога досега не бе усещал подобно нещо – горещина и студ едновременно.
Сигурно се разболяваше. Това ставаше. Ранният стадий на грип.
Обу чехли и излезе от спалнята, прекоси всекидневната и отиде до бара. Отвори вратичката на шкафа, извади бутилката „Бомбей сапфайър“, лед, купичка с маслини и си направи още едно питие. Последваха го един ксанакс, три капсули тайлинол, пет таблетки витамин С, две рибено масло, една селений и три калций, всяка погълната със солидна глътка джин. След като допи чашата си, направи още едно питие и отиде до френските прозорци на всекидневната. Те гледаха на изток, към „Медисън“, „Парк“ и моста на 59-а улица и остров Рузвелт. Отвъд се простираше тъмнота пустош на Куинс.
Кътфорт изпитваше затруднение да мисли. По кожата му пробягваха тръпки на неприятни усещания, сякаш бе накацан от паяци, които припкаха и го щипеха. Или може би пчели: чувстваше се така, сякаш бе обгърнат от онези пчелни наметала и пчелите пълзяха, не го жилеха, ала го гъделичкаха с мъхнатите си сухи крачка.
Гроув се бе побъркал, това трябваше да си припомни. Гроув се бе смахнал напълно, беше победен от собствените си фантазии не бе учудващо, като се има предвид животът, който водеше. А и го имаше онова нещо: онова, за което Кътфорт никога, ама никога не искаше да си помисли отново.
Яростно отхвърли тази мисъл и отпи още глътка джин, усети как алкохолът и успокоителните започнаха да действат. При други обстоятелства това усещане би било приятно, отпускащо, усещане за бавно преминаване в „отвъдното“. Ала сега то не действаше върху това усещане за сърбеж, за тръпки, пробягващи по кожата му. Разтърка ръката си. Суха и гореща – кожата му бе като шкурка.
Читать дальше