Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Тогава как е умрял той? – извика друг репортер. – От какво са причинени ранете му? И този ли бе „сготвен“ като предишния?

— В момента се извършва аутопсия. Ще можем да ви кажем нещо повече, когато тя приключи.

Жената говореше спокойно и разумно, но Хариман не можеше да бъде заблуден. Нюйоркското полицейско управление изглежда още не бе съвсем наясно със случая – и той щеше да напише това в репортажа си.

— Благодаря ви – рече тя, – и приятен следобед. А сега хайде да се разотиваме, народе.

Нова глъчка. Пристигаха още полицаи и най-сетне се заеха да овладеят тълпата отблъскваха я назад, поставяха заграждения, насочваха трафика.

Хариман се обърна, уводът вече се избистряше в главата му. Историята бе страхотна. Най-сетне – най-най-сетне щеше да получи истинско признание.

Докато старинният ролс-роис приближаваше портите на яхтеното пристанище в Ийст коув, Д’Агоста се размърда на задната седалка взря се навън, опитвайки се да забрави колко го болеше и как се беше схванал. След убийството на Кътфорт и огледа на местопрестъплението, едва ли бе спал повече от два часа.

За тази задача Пендъргаст бе освободил шофьора си Проктър и бе предпочел сам да кара голямата кола. Беше хубав ден и утринното слънце се отразяваше в хиляди фасети върху залива досущ като хвърлени върху вълничките сребърни монети Синята гърбица на остров Стейтън се издигаше на хоризонта и почти незабележимо преминаваше в ниския бряг на Ню Джърси. През отворените прозорци нахлуваше ароматът на солен въздух.

Д’Агоста насочи погледа си към яхтеното пристанище. Една стена предпазваше редицата от лъскави яхти от погледа на простолюдието, но от височината на хелинга Кобънти човек можеше да ги види подредени на местата си, разкошни, блестящи на яркото слънце.

— Никога няма да влезеш без писмена заповед от съдия – каза Д’Агоста – Аз говорих с Булард. Знам го що за тип е.

— Ще видим – каза Пендъргаст. – Винаги предпочитам да започна с по-мек подход.

— А ако мекият подход не подейства?

— Може би ще последват по-твърди мерки.

Д’Агоста се зачуди какво разбираше Пендъргаст под – „по-твърди“ мерки.

Пендъргаст намали скоростта на ролса и отвори капака на специално монтирано, изработено от черешово дърво и вградено между двете седалки чекмедже и натисна няколко клавиша на лаптопа, разположен в него. Наближаваха портата от метална мрежа, зад която бе общият паркинг, но мъжът в будката на охраната вече бе забелязал приближаващия ройс и отваряше портата. Пендъргаст спря колата на паркинга, откъдето имаха отличен обзор към Горния залив. На екрана на лаптопа се бе появило изображението на великолепна яхта.

Не им потрябва много време да открият истинският й първообраз в гората от мачти – беше на котва току зад паркинга.

Д’Агоста подсвирна:

— Тая лодка си я бива.

— Наистина. Моторна яхта тил „Фийдшип 2003“ корпус по специална поръчка, проектиран от Де Воогт. Петдесет и пет метра дължина, водоизместимост седемстотин и четиринайсет метрични тона. Два дизелови двигателя „Кейтърпилър“ с мощност 2500 конски сили, крейсерска скорост трийсет възела. Има си ромеи район на плаване и е изключително уютна.

— Колко?

— Булард е платил за нея четирийсет и осем милиона.

— Господи! За какво му е необходим такъв кораб?

— Може би не обича да лети. Или предпочита да действа далеч от чужди очи и уши. С подобна яхта много лесно се оперира от международни води.

— Странно, при разпита на Булард останах с впечатленото, че се безпокоеше да не бъде задържан в страната. Че маже би планира пътуване в чужбина.

Пендъргаст го изгледа остро.

— Наистина ли?

Той спря колата пред второто ниво на охрана: портата за VIP-паркинга, охранявана от свадлив, нисък, червенокос пазач с изпъкнала брадичка. Д’Агоста веднага усети що за тип бе. От онези, дето нарочно се правят, че не се впечатляват от нищо и от никого: дори от ролс-ройс „Силвър рейт“ модел 59-а година.

— Да?

Пендъргаст показа значката си през прозореца.

— Дошли сме при господин Лок Булард.

Онзи погледна значката, погледна пак Пендъргаст. Лицето му се сбръчка от подозрения.

— А той?

Д’Агоста му подаде своята значка.

— За какво става дума?

— Полицейска работа.

— Трябва да се обадя.

Охранителят взе значките и отиде в кабинката си, вдигна слушалката, говори няколко минути и се върна със значките и безжичния телефон.

— Той иска да говори с някого на име Д’Агоста