Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Права си – рече той, като влязоха в тунела. – Няма значение, че това е най-скъпоценната цигулка, правена някога. Не си струваше Пендъргаст да умре. Нищо не си струва толкова.

Хейуърд не откъсваше очи от пътя.

— Не знаеш със сигурност, че е мъртъв.

Д’Агоста не отговори. Вече си бе повтарял тези думи веднъж, дважди, хиляди пъти. Винаги когато нещата се обърнеха срещу тях – когато изглеждаше, че няма начин да оцелеят. – Пендъргаст ги беше спасявал. От време на време това изглеждаше почти като чудо. И все пак, този път Пендъргаст не се появи. Този път нещата изглеждаха по-различни.

Имаше и още едно усещане, от което изпитваше почти физическа болка. То бе свързано с образа на Пендъргаст, застанал на поляната, заобиколен от кучета. Всички – ловците, водачите, биячите – приближават „ Само един от нас може да се измъкне. Няма друг начин.“

Д’Агоста усети как гърлото му се свива.

— Права си. Нямам доказателства. Освен може би това. Той бръкна в джоба си и извади платинената верижка с медальона: око без клепачи над феникс, възкръсващ от пепелта сега нащърбен и отчасти стопен. Верижката, която бе откъснал от горящия, димящ труп на Фоско. Вгледа се в нея за миг. Сви ръката си в юмрук и притисна кокалчетата към зъбите си. Изпита нелепото желание да се разплаче.

Но най-лошото от всичко бе, че Д’Агоста знаеше – той би трябвало да остане на хълма. Искаше му се повече от всичко на света той да бе останал там.

– Във всеки случай досега той би ми се обадил. Или на теб. Или на някого. – Той замълча за миг и продължи: – Не знам как ще кажа на Констанс.

— На кого?

— На Констанс Грийн. Неговата подопечна.

Преминаха през останалата част от тунела в мълчание и най-накрая излязоха в манхатънската нощ. Тогава Хейуърд улови ръката му.

— Остави ме някъде – каза той със свито сърце – На гара Пей например, ще взема влака за Саутхамптън.

— Защо? – отвърна с въпрос тя. – Там нищо не те чака. Твоето бъдеще е тук, в Ню Йорк сити.

Д’Агоста замълча, а колата продължи пътя си на запад – покрай „Парк“, покрай „Медисън“, покрай Пето авеню.

— Имаш ли къде да отседнеш града? – попита тя.

Д’Агоста поклати глава.

— Аз – понечи да каже нещо тя, но млъкна.

Д’Агоста се надигна и я погледна.

— Какво?

Не можеше да твърди със сигурност, но на отразената светлина от уличните лампи му се стори, че тя се изчервява.

— Просто си мислех. Ако се връщаш в НПУ и ще работиш тук, в града, ами, защо не отседнеш при мен? За известно време – добави бързешком тя. – Нали разбираш, да видим как ще потръгне.

Отначало Д’Агоста не отговори. Просто гледаше прелитащите отражения на светлините върху предното стъкло.

Най-сетне осъзна доста рязко при това, че трябваше да се отпусне. Да се отпусне поне засега. Миналото бе минало и свършено. Утрото бе неизвестно, предстоеше да дойде. Той нямаше власт и над двете. Можеше да има власт само над живота си – тук и сега. Знаеше, че тези мисли не подобряваха нещата, но поне ги правеха по-лесни за понасяне.

— Виж, Вини – каза Хейуърд с нисък глас. – Няма значение какво казваш. Аз просто не мога да повярвам, че Пендъргаст е мъртъв. Нещо вътре у мен ми казва, че той е жив. Той е толкова непобедим, колкото може да бъде едно човешко тяло. Излъгал е смъртта хиляди пъти. Ще го направи някак си отново. Знам, че ще го направи.

Д’Агоста се усмихна леко.

Светофарът пред тях светна червено. Тя спря и се обърна да го погледне.

— Е, идваш ли с мен, или какво? Не е учтиво да караш една дама да пита два пъти.

Той се обърна към нея и стисна ръката и

— Мисля си, че това ще ми хареса – рече той и усмивката му стана по-широка – Мисля, че даже много ще ми хареса

Студеното ноемврийско слънце грееше, но не топлеше мрачните устои на замъка Фоско. Градината бе пуста; мраморният фонтан ромолеше, но на кого? Зад стените на замъка мъртви листа се виеха във върхушка над чакъла на паркинга и скриваха следите от множеството автомобили, които бяха дошли и си заминаха по-рано през деня. Сега всичко бе тихо. Тесният път, които водеше надолу по планинския склон, бе пуст. Един самотен гарван бе кацнал върху зъберите на бойната кула и оглеждаше мълчаливо долината на река Греве

Съдебният лекар бе откарал трупа на Фоско около десет сутринта. Полицаите се бяха позабавили малко повече, правеха снимки, снемаха показания, търсеха доказателства, но не намериха нищо ценно. Асунта, която бе открила трупа бе откарана, пребледняла и объркана, от сина си. Неколцината останали прислужници също си бяха заминали, възползвайки се от неочакваната ваканция. Нямаше и причина да остават. Най-близкият родственик на Фоско – далечен братовчед, почиваше в Коста Смералда на остров Сардиния и щеше да пристигне най-рано след няколко дни. Освен това никой не изпитваше желание да се задържа в място, посетено по такъв зловещ начин от смъртта. И затова замъкът бе оставен замислен сам в сенките и тишината.