Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Чу се звуков сигнал, жълта светлина започна да примигва отгоре и конвейерната лента тръгна.

— Аз можах да направя нещо – рече тихо той.

Хейуърд го погледна изненадана.

— Ще ти обясня в колата.

Десет минути по-късно вече бяха на магистралата „Ван Уик“, на половината път до Манхатън. Хейуърд шофираше, а седналият до нея Д’Агоста гледаше разсеяно през прозореца.

— Значи всичко е било за една цигулка – каза Хейуърд – Цялата шибана работа за една цигулка. За една скапана цигулка.

— Тази не е обикновена цигулка.

— Не ме интересува. Не си е струвала всичките тези убийства. И особено пък не е струвала… – тук тя спря, сякаш се колебаеше да не наруши някакво неписано правило установено помежду им. – Къде е тя сега?

— Пратих я по специален куриер на една жена на остров Капрая. Произхожда от цигуларски род. Тя ще я върне на рода Фоско, когато реши, когото се появи новият наследник. Кой знае защо, но си мисля, че Пендъргаст би искал да постъпя така.

Името на Пендъргаст се споменаваше за първи път между тях.

— Знам, че не можеше да ми обясниш по телефона – продължи тя. – Но какво точно стана? Имам предвид, след като отведе италианската полиция в замъка на Фоско вчера сутринта?

Д’Агоста не отговори.

— Хайде, Вини. По-добре ще е да говориш за това.

Сержантът въздъхна.

— Прекарах целия ден в претърсване на района на Кианти. Говорих с фермери. Със селяни. С всички, които биха могли да са видели нещо, да са чули нещо. Проверявах в хотела си за постъпили съобщения. Не излезе нищо, разбира се. Но трябваше да съм сигурен, нали разбираш, абсолютно сигурен.

Хейуърд зачака той да продължи. След малко това стана

— Работата е там, че дълбоко в себе си вече бях сигурен. Претърсихме замъка. А и след това пък как ме погледна Фоско, с онзи ужасен поглед. Ако го беше видяла… – Той поклати глава – Към полунощ се върнах в замъка. Влязох оттам, откъдето избягахме. Бях отделил време да разбера как действа микровълновото устройство. И тогава аз го използвах. За последен път.

— Въздал си правосъдие на Фоско. Отмъстил си за партньора си. Аз щях да сторя същото.

— Наистина ли? – попита тихо Д’Агоста.

Хейуърд кимна.

Той се размърда неспокоен.

— Няма кои знае колко повече за разказване. Прекарах тази сутрин във Флоренция, проверявах в болници, морги, полицейски доклади. Повече да се намирам на работа, отколкото за нещо друго. След това взех самолета.

— Какво направи с онова оръжие?

– Разглобих го, разбих го на парчета и ги изхвърлих поне в половин дузина кофи за смет във Флоренция

Тя кимна.

— А какви са плановете ти сега?

Д’Агоста сви рамене. Изобщо не бе мислил затова

— Не знам. Навярно ще се върна в Саутхамптън. Да ме мъмрят.

Лека усмивка се появи върху лицето й.

— Не чу ли какво ти казах? Шефа го мъмрят. Върнал се от почивка и се опитва да отбие атаките, които се носят отвсякъде. Браски ще кандидатства за шеф на следваните избори и има изгледи да ги спечели.

– Още по-зле за мен.

Тя премина в друго платно.

— Има още нещо, което трябва да знаеш. Отмениха замразяването на назначенията в НПУ. Това означава, че можеш отново да работиш в големия град. Да се върнеш на старата служба.

Д’Агоста поклати глава.

— Няма начин. Нямаше ме доста време. Вече съм стар за тая работа.

— Не си отсъствал чак толкова дълго. Назначават отново по старшинство. А и с твоя опит в Саутхамптън и като връзка с ФБР… – Тя замлъкна, за да се включи в рампата към магистралата за Лонг Айлънд. – Разбира се, не можеш да постъпиш в моя отдел. Но има вакантни места в няколко от участъците в центъра.

Д’Агоста замълча малко, за да обмисли чутото. След това я погледна рязко.

— Чакай малко. Да си върна старата служба, вакантни места в центъра. Да не би случайно да имаш нещо общо с това, а? Да си говорила с Рокър или нещо подобно?

— Кой, аз ли? Нали знаеш от кои тип ченгета съм. Спазвам правилата. Госпожица „Строги правила“.

Ала зад усмивката й явно се криеше нещо по-дълбоко.

Пред тях се мержелееше тунела Куинс, призрачно осветен от луминесцентни тръби. Хейуърд плавно се включи в лентата E-Z.

Д’Агоста я гледаше от дясната седалка: красивите черти на лицето й, извивката на носа, леко намръщена в съсредоточаването си да се справи с вечерния трафик. Беше чудесно просто да я види отново, да бъде до нея. И все пак не можеше да избяга от опустошителната мъка, която го обгръщаше. Сякаш бе понесъл някаква празнота. Някакъв вакуум, който не можеше да бъде запълнен.