Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Надигна се малко, но почувства слабост и седна отново. Нямаше никого, разбира се. Не можеше да има. Слугите бяха освободени за няколко дни. Въображението му си правеше номера с него. Дължеше се на напрежението през последните дни. Годинките му вече бяха станали множко за такива роботи.

Вътрешностите му почти завираха от това лошо храносмилане и той обърна чашката, размърда се в креслото, опита се да се настани по-удобно. Горещината в стаята ставаш потискаща, но майната й, нямаше кой да угаси огъня. Въздъхне тежко и потрепери. Ще се успокои, след това ще извади Стормклауд и ще върне предишното си настроение с живо изпълнение на „Пролет“.

Само че успокоението не идваше. Изпита как по тялото му пропълзява някаква странна потиснатост – напрежение, което се наслагваше бавно, пласт върху пласт отвътре навън. Той не бе от лошо храносмилане; разболяваше се. Избърса чело с носната си кърпа и почувства, че сърцето му биеше прекалено бързо. Сигурно се бе простудил в криптата: от вдигането на онези тежки тухли, а пък после и при второто си слизане в онези лепкави, мрачни дълбини. Ще отиде на почивка; още утре ще тръгне даже. На остров Капрая, рече си той там ще бъде чудесно…

Протегна трепереща ръка към чашата с амаро, но ликьорът изведнъж бе придобил друг вкус, усети го като смесица от разтопена смола и оцет в устата си – горещ, дори в ръката му. Парещ. Той се изправи с вик, чашата падна и се разби на парченца върху пода. Фоско се завъртя, залитна, изправи се. По дяволите, какво става?

Пое с мъка дъх, усети очите си да парят, устата му пресъхна, а пулсът му се ускори още. В един миг се запита дали нямаше някакъв пристъп или може би сърдечен удар. Беше чувал, че инфарктите често започват с подобно усещане: усещане, че нещо, нещо съвсем не е наред. Но не изпитваше болка в гърлите или в ръката. Вместо това ужасната вътрешна потиснатост нарастваше все повече и повече, докато не го обгърна изцяло. Самите му черва сякаш се гърчеха. Огледа се отчаяно, но нищо – нито бутилката с бордо, нито цигулката, нито мебелите, нито разкошните гоблени – нищо не му предлагаше някакво обяснение.

Усещаше вътрешностите си да се гърчат, да завират. Очите му потрепваха, замигаха неудържимо, устата му се изкриви в гримаса, пръстите му се разтрепериха. Топлината бе такава, че сякаш някой го задушаваше с горящо одеяло. Усещаше кожата си така, сякаш бе покрита цялата с пчели. И страхът, и топлината вече се надигаха в него като едно: като непоносима, непреодолима горещина, която нямаше нищо общо с огъня в камината.

И той изведнъж се сети. Вече знаеше.

— Д’Агоста – извика задавено, но гърлото му се сви и не можа да каже нищо повече.

Обърна се към затворената врата на салона залитна напред, строполи се с трясък върху страничната масичка изправи се на капене. Мускулите му се свиваха и разпускаха в спазми, ала с огромно усилие на волята той запълзя напред.

— Копеле…! – издаде сподавен вик.

В следващия миг крайниците му сякаш заживяха свой собствен живот, потрепваха, свиваха се и се разпущаха неудържимо. Оставаха му обаче само няколко стъпки; той направи ново нечовешко усилие, сграбчи дръжката на вратата. Тя пареше и той усети как кожата му зацвърча, ала въпреки това не я пусна надигна се, завъртя я беше заключена.

Рухна със сподавен писък до стената и изпадна в гърч. Горещината се засилваше и засилваше, течеше досущ като лава в жилите му. Ужасен пронизителен вой, също като бръмченето на гигантски комар, изпълни главата му. Какво подушваше да гори? Изведнъж графът се вдърви. Челюстите му се сключиха неволно и заскърцаха с такава сила, че зъбите му се напукаха и разцепиха. И сега вече многобройните му грехове и крайности се появиха пред очите му в ужасяваща мъгла. Горещината продължаваше да се увеличава – вече непоносима, ала все по-силна и по-силна, пъклена агония, която никога не си бе представял за възможна – Фоско усети как зрението му се замъглява странно. Погледът му пробяга из стаята и се спря върху огъня, докато самата реалност не започна да се изкривява, да се разпада и той започна да вижда неща отвъд нея.

„… О, Исусе мили, каква е тази тъмна сянка, издигаща се от огъня?“

И накрая, призовал и последните остатъци от волята, която притежаваше – въпреки изпочупените си зъби и пълната с кръв уста, въпреки надебелелия език, който не искаше да помръдне, – Фоско започна нечленоразделно, в нещо средно между гаргара и стон, думите на Отче наш.