Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Значи тогава не е в замъка. Отвели са го в горите, нагоре в планината. Трябва да претърсим района

Еспозито смукна замислено от пурата си и изчака Д’Агоста да свърши. След това каза:

— Сержант Д’Агоста. Според вашата версия графът е убил четирима души, за да си върне една цигулка…

— Най-малко четирима души. Тук само си губим времето! Трябва да…

Еспозито вдигна ръка в знак да замълчи.

— Извинете ме. Вие твърдите, че графът е убил тези хора с устройството, което носите.

— Да – отвърна Д’Агоста и се опита да успокои дишането си.

— Защо не го покажете на графа?

Д’Агоста извади микровълновото устройство от торбата.

— Боже мой – възкликна Фоско и се вторачи с нескрит интерес. – Какво е това?

— Сержантът ни каза, че е микровълново оръжие – отвърна Еспозито. – Създадено от вас, използвано от вас, за да изгорите до смърт господни Лок Булард, един селянин от Бетоне и двама души в Съединените щати.

Фоско изгледа полковника, после Д’Агоста и върху лицето му се изписа изумление, а после може би и съжаление. – Значи сержантът твърди това?

— Да.

— Машина казвате? Която премазва хора, превръщайки ги в димяща купчина пепел? И че аз съм я направил? – Той разпери ръце, запазил изуменото си изражение. – Бих искал да видя демонстрация.

— Сержант, може би ще демонстрирате пред нас и пред графа как действа устройството?

Д’Агоста погледна оръжието, завъртя го в ръце. Полковникът не възрази срещу скептичния тон на графа и това не бе за чудене – устройството изглеждаше почти карикатурно.

— Не знам как се използва – каза Д’Агоста.

— Опитайте се – каза Еспозито и в неговия тон също прозвуча нотка на сарказъм.

На Д’Агоста му стана ясно, че ако можеше да го пусне в действие, това щеше да е единствената му възможност да обърне нещата. Последната му възможност.

Насочи го срещу камината, където – сякаш като нарочно предизвикателство – бе поставена прясно откъсната тиква. Опита се да проясни мислите си, да си спомни точно какво бе направил Фоско. Завъртя копчето, натисна спусъка.

Не последва нищо.

Той завъртя още копчета натисна някакъв бутон, прицели се, дръпна спусъка.

Пак нищо.

Сигурно се бе повредило по време на бягството им, когато го хвърли в храстите. Поигра си още с копчетата натискаше отново и отново спусъка с надеждата да чуе тихия бръм, който бе чул по време на демонстрацията. Но машината оставаше безмълвна и студена.

— Мисля, че видяхме достатъчно – рече тихо Еспозито.

Бавно, съвсем бавно Д’Агоста прибра устройството в платнената торба. Едва намери сили да погледне полковника. Той го гледаше втренчено, а върху лицето му бе наложена маската на скептицизма. Не, не просто на скептицизъм, а на чисто недоверие, яд и – съжаление.

Фоско също го гледаше иззад рамото на Еспозито. А след това – много бавно и преднамерено – Фоско бръкна в яката си и извади медальон на верижка и внимателно го пусна върху ризата си, като го потупа с пълната си ръка.

И изведнъж, шокиран болезнено от разкритието си, Д’Агоста позна медальона: окото без клепач над феникс, възкръсваш от пепелта. Личното послание на Фоско към него бе ужасяващо ясно.

— Ти негоднико…! – извика Д’Агоста и се втурна към графа.

В следващия миг карабинерите скочиха върху сержанта и го дръпнаха назад, задържаха го до далечната стена на библиотеката. Полковникът бързешком застана между Д’Агоста и Фоско.

— Този негодник! Това е верижката на Пендъргаст! Ето го доказателството ви! Убил е Пендъргаст и я е взел!

— Добре ли сте? – попита Еспозито графа пренебрегвайки Д’Агоста

— Нищо ми няма, благодаря ви – достолепно отвърна Фоско, седна на мястото си и приглади дрехите на огромните си гърди.

— Изненадах се, това е. Но за да уредим въпроса веднъж и завинаги, за да няма никакво съмнение… той обърна диска наопаки и върху обратната му страна очевидно износена от времето, имаше сложа гравюра на собствения герб на графа.

Еспозито погледна герба, след това се обърна към Д’Агоста и черните му очи пламнаха. Прикован от шестима мъже, сержантът не можеше да помръдне. Опита се да се овладее, да овладее гласа си. Начинът, по който графът бе произнесъл думите: „За да няма никакво съмнение…“ с ударение върху „никакво съмнение“… Това бе послание, адресирано до Д’Агоста Послание, което му съобщаваше, че бе закъснял. Тези дванайсет часа докато преброждаше бюрокрацията, за да се сдобие със заповед, се бяха оказали фатални. Отчаяната надежда, към която сержантът се бе опипал да се придържа – че графът може до е запазил живата на Пендъргаст, че го е задържал като пленник – потрепери и угасна. Пендъргаст бе мъртъв. „За да няма никакво съмнение.“