Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Еспозито протегна ръка на графа.

— Тук свършихме, графе. Бих искал да се извиня за безпокойствието и да ви благодаря за участието в тази досадна работа.

Графът склони любезно глава.

— Никакво безпокойство, полковник. Моля ви – След това погледна към Д’Агоста. – Изпитвам жал към него.

Еспозито и Фоско се ръкуваха.

— Ние ще тръгваме – каза Еспозито. – Няма нужда да ни изпращате.

След тези думи той се поклони на Фоско и без да обръща внимание на Д’Агоста излезе от стаята.

Карабинерите пуснаха сержанта. Той взе платнената торба и се запъти към вратата. Пред очите му се мержелееше червена мъгла. На вратата спря и се обърна към Фоско.

— Мъртъв си – едва успя да произнесе. – Ти…

Но думите заседнаха в гърлото му, след като видя обръщащия се Фоско – едрите му черти и влажните устни се бяха разтеглили в ужасяваща усмивка. Д’Агоста не бе виждал нищо подобно – злобна, триумфална, гротескна и тържествуваща усмивка. Дори да бе заговорил, графът не би могъл да му предаде по-ясно съобщение: той бе убил Пендъргаст.

В следващия миг усмивката се скри зад облак дим от пурата му.

Докато крачеха обратно през галерията, през ниско окосената морава през портите на вътрешния двор, полковник Еспозито не каза нищо. Продължи да мълчи и когато колите поеха надолу по тесния път, покрай кипарисовите дървета и маслиновите горички. Чак когато излязоха на главния път за Флоренция, той се обърна към Д’Агоста:

— Сгреших в преценката си за вас, господине – каза той с нисък, студен тон. – Посрещнах ви с добре дошли, дадох ви необходимите документи, сътрудничех ви във всяко отношение. В отговор на това вие се опозорихте и унизихте мен и хората ми. Ще извадя късмет, ако графът не подаде оплакване срещу мен за това нахлуване в дома му и за обида на личността му.

Полковникът се приведе по-наблизо.

— Можете да смятате от този момент нататък всичките си официално издадени от нас права за отнети. Писмената работа по обявяването ви за персона нон грата в Италия ще отнеме известно време, но ако бях на ваше място, господине, бих напуснал страната с първия възможен полет.

След това Еспозито се облегна назад и с каменно изражение се загледа навън, без да произнесе повече нито дума

Наближаваше полунощ, когато граф Фоско приключи с обичайната си вечерна разходка и леко задъхан се върна в главната трапезария на замъка. Независимо дали се намираше в града или в провинцията, имаше навика да прави кратка разходка заради здравето си. А дългите галерии и коридори на замъка Фоско предлагаха почти безкрайно разнообразие от възможности за скитане.

Настани се в кресло срещу голямата камина и стопли ръцете си на веселия огън, пропъждайки влажната прегръдка на замъка. Ще си пийне чаша бордо и ще постои тук известно време, преди да си легне: ще постои и ще съзерцава края на един успешен ден.

Краят всъщност на едно успешно начинание.

След като на хората му бе платено, те се пръснаха из хижите и стопанските постройки на имението. Малката полицейска част си бе отишла заедно със сержант Д’Агоста и неговите изблици и нападки. Той сигурно скоро щеше да полети обратно към Ню Йорк. Слугите щяха да се върнат чак в утрото на следващия ден. Замъкът бе потънал в пълна тишина сякаш изпаднал в бдение.

Фоско се изправи, наля си чаша бордо от бутилка на старинния бюфет, след това се върна в удобното си кресло. През постелите няколко дни стените на замъка ечаха от най-различни звуци и шумове. Сега, напротив бяха почти неестествено тихи.

Сръбна от виното, намери го за превъзходно.

Колко жалко, че го нямаше Пинкетс, или по-скоро Пинкети, да откликне на всяка негова потребност. Много жалко бе като си го представи погребан в необозначен гроб в семейната гробница. Щеше да бъде трудно, дори невъзможно някой да го замени. Истината беше, че както си седеше там, в тази огромна и пуста зала, Фоско усети известна самота.

Но после си напомни, че не беше сам. Пендъргаст му правеше компания, или поне – трупът му.

Фоско се бе сблъсквал в миналото с множества противници, но никой не бе демонстрирал ума и силата на Пендъргаст. Всъщност ако не беше предимството на Фоско, че бе на свой терен – с къртиците му в полицията и навсякъде другаде, с отдавна узрелите му, добре съставени планове, с предвидени действия при всякакви непредвидени обстоятелства – цялата тази работа можеше да свърши и другояче. Затова тазвечерната разходка на Фоско го отведе отново долу – много дълбоко под земята – до сегашния дом на Пендъргаст. Просто да се увери. Както и очакваше, новоиззиданата и добре дегизирана стена си беше такава, каквато я бе оставил. Почука по нея, вслуша се, извика тихо, но отговор, разбира се, не последва. Бяха изминали почти трийсет и шест часа. Несъмнено добрият стар агент бе вече мъртъв. Той отпи от бордото и се отпусна в креслото, наслаждавайки се на успешния изход. Имаше, разбира се, един нерешен пробием – сержант Д’Агоста. Фоско си спомни яростта, безсилният, убийствен гняв, изписан върху лицето на полицая, докато излизаше от стаята. Фоско знаеше, че тази ярост скоро щеше да стихне. И на нейно място щеше да се появи примирение, после – несигурност, и накрая – страх. Защото досега Д’Агоста сигурно вече бе разбрал с какъв човек си имаше работа. Той, Фоско, обаче нямаше да забрави. Щеше да реши този проблем, да приключи работата, да накара Д’Агоста да си плати за убийството на Пинкети и същевременно да прибере обратно хитрото си малко изобретение.