Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Но нямаше защо да бърза. Изобщо нямаше защо да бърза.

Докато си пийваше бордото, Фоско се сети, че имаше и втори проблем – Виола, лейди Маскелене. Спомни си за нея – как обработваше малкото си лозе, как силните й крайници бяха загорели от средиземноморското слънце. В държането й, в движенията й имаше смесица от добро възпитание, котешки атлетизъм и сексуалност, които той бе намерил за възхитително възбуждащи. Диалогът с нея бе искрящо жив, какъвто не бе водил с никоя друга жена. Тя пращеше от жизненост. Можеше да внесе топлина навсякъде, където отиде – дори в замъка Фоско.

Съвсем лек шум, като че окапали листа прошумоляха върху скала, долетя откъм тъмнината, някъде извън стаята.

Фоско се спря на половин глътка.

Бавно остави чашата, изправи се и отиде до главния вход на салона. Зад него се намираше дълга галерия, осветена само от луната и няколко свещника по стените. Покрай стените бяха подредени дълги редици рицарски брони, които проблясваха едва-едва на слабата светлина.

Нямаше нищо.

Фоско се обърна замислен. Старият замък бе пълен с плъхове; крайно време бе да накара главния градинар отново да се заеме с тях.

Пое обратно към камината побиха го студени тръпки, които не можеха изцяло да бъдат отдадени на хладния въздух.

Пак се спря. Знаеше, че има едно нещо, което би възвърнало доброто му настроение.

Зави покрай огъня и отиде до малката врата, която водеше към личната му работилница. Прекоси тъмното помещение, проправяйки си път сред лабиринта от лабораторни маси и изправени върху пода уреди, и стигна до дървената ламперия на стената в дъното. Коленичи, прокара ръка по лакираното дърво и намери малкото ключе. Натисна го. Един от дървените панели над него се открехна с тихо изщракване. Графът се изправи, отвори широк панел, зад който се показа голям сейф, вграден в каменната стена. Набра кода на клавиатурата му и вратата се отвори рязко. Внимателно, почтително, графът бръкна вътре и извади малката, с форма на ковчег дървена кутия, в която бе страдивариусът – Стормклауд.

Отнесе кутията в трапезарията и я постави върху масата до стената, далеч от топлината на огъня, не я отвори веднага, за да може бавно да свикне с промяната температурна. След това се върна на мястото си. В сравнение със студа в лабораторията, тук, пред огъня бе приятно топло. Отпи ще една глътка бордо и си помисли какво да изсвири. Нещо от Бах? Крещящият Паганини? Не, нещо просто, нещо чисто и освежаващо. Вивалди „Пролет“ от „Четирите годишни времена“.

След няколко минути се надигна отново, отиде до цигулката, отвори бронзовите скоби и вдигна капака. Не започва да свири, още не: трябваше да минат поне още десет минути, за да се пригоди инструментът към околната температура и влажност. Само гледаше като оглупял чудотворния и мистериозен лак, чувствените форми на цигулката. Докато я съзерцаваше, Фоско усети как го обзема неимоверна радост, чувството за съвършенство.

Върна се в удобното си кресло, разхлаби вратовръзката, разкопча жилетката си. Стормклауд се бе върнала там, където й беше мястото: в седалището на рода. И именно той я бе върнал от лапите на забравата. Струваше си разходите, екстравагантното планиране, опасностите, отнетите човешки животи. Струваше си цялата цена, цялата борба. Докато гледаше и поруменяваше от топлината на огъня в камината, на Фоско му се стори, че инструментът не бе от този свят. По-скоро гласът – песента – принадлежеше на един по-добър свят, който ще дойде…

В стаята бе станало много топло. Той се изправи, взе ръжен и избута цепениците назад, извърна креслото си от огъня „Пролет“. Свежата, жизнена мелодия прозвуча в съзнанието му, сякаш вече я свиреше. Още пет минути. Той свали вратовръзката си и разкопча най-горното копче на ризата си.

Една цепеница изпращя силно в камината и го сепна; той подскочи, бордото се разля от чашата му върху разкопчаната жилетка.

Бавно седна отново, питайки се на какво се дължеше това чувство на безпокойство. На нерви: цялата тази работа му се бе отразила по-силно, отколкото си мислеше. Стомахът му се сви леко и той остави чашата с бордо. Може би трябваше да вземе нещо по-силно за храносмилането: глътка калвадос, грапа или, още по-добре – една от билковите настойки, произвеждани от монасите в Монте Сенарио.

Изпита още по-силно усещане за нарушено храносмилане. Изправи се, отиде до бюфета – колко необичайно тежък се чувстваше на нозете си – и извади малка бутилка „Амаро Боргини“, наля си чашка с червеникаво-кафява точност и се върна в креслото си. Стомахът му се бунтуваше неудържимо, той сръбна една, а после и втора глътка от горчивия ликьор. И докато го правеше, дочу нов звук – като от човешка стъпка до вратата.