Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Хариман се изпрали и отупа ръкава си, върху който бе паднала пепел от размаханата цигара на развълнувания Ритс.

— Приех назначение като репортер във вестник с име „Ню Йорк таймс“. Маже би сте чували за него. – Харман извади плик от джоба си, – Ето оставката ми – Остави плика върху писалището, току до излъсканото място, където се покатерваше да седне Ритс.

Ето това беше Речено-сторено. Беше проточил мига докрай. Нямаше смисъл да губи повече времето си трябваше да подрежда новия си кабинет, да свърши сума неща. В крайна сметка Бил Смитбак щеше да се върне от дългия си меден месец в понеделник и да завари изненада: Брайс Хариман, старши репортер, колега, заел кабинета до неговия.

Е, това вече щеше да бъде приятна картинка.

Господи, животът бе хубав.

Обърна се и тръгна към вратата, обърна се само да хвърли един последен поглед на зяпналия Ритс, който за пръв път не намери какво да каже.

— Ще се видим пак, старче – рече Хариман.

Големият реактивен самолет се стовари с подскок върху пистата, издигна се леко, след това се приземи окончателно и реверсираните двигатели изреваха.

Докато намаляваше скоростта си, по вътрешната радиоуредба се чу ленив глас.

— Говори командирът на самолета. Приземихме се на летище „Кенеди“, веднага щом получихме разрешение от кулата, сега рулираме към терминала. Междувременно моля да останете по местата си. Извинете за лекото друсане от турбуленцията преди малко. Добре дошли в Ню Йорк.

Тук-там в морето от пребледнели като платно лица се чуха аплодисменти, които бързо стихнаха.

— Леко друсаме – промърмори мъжът от седалката до прохода – Така ли му казват сега? Леко друсане, как ли не! Никой не може да ми плати толкова, че да се кача пак на самолет след всичко това.

Обърна се и смушка с лакът съседа си.

— Не се ли радваш, че си отново на земята, приятел?

Смушкването върна Д’Агоста към настоящето. Извърна се бавно от прозореца, през който гледаше, без да вижда, и погледна мъжа.

— Какво има?

Онзи изсумтя, не можеше да повярва на ушите си.

— Хайде, престани да се правиш на толкоз печен. Боже мой, собственият ми живот мина пред очите ми най-малко два пъти през последния половин час.

— Извинете – каза Д’Агоста и се обърна отново към прозореца – Просто не обърнах внимание.

Д’Агоста прекоси вдървено, с куфар в ръка, терминала, след като мина през митницата. Хората около него разговаряха възбудено, прегръщаха се, смееха се. Мина покрай тях почти, без да ги забелязва гледаше право напред.

— Вини! – долетя отнякъде глас. – Ей, Вини. Насам!

Д’Агоста се обърна и видя Хейуърд, която му махаше и си пробиваше към него път през тълпата. Лора Хейуърд, красива в тъмния си костюм, с лъскавата си черна коса и с очи, тъй тъмносини, като водите край Капрая. Усмихваше се, ала усмивката не се отразяваше в тези перфектни очи.

— Вини – рече тя и го прегърна – О, Вини.

Ръцете му машинално я обгърнаха. Усещаше приятната сила на прегръдката й; топлината на дъха й по врата си: натиска на гърдите й върху своите. Подейства му като електрически удар. Наистина ли бяха минали само десет дни след последната им прегръдка? Потрепери: почувства се странно като плувец, който се бори да изплува от много голяма дълбочина.

— Вини – прошепна тя. – Какво мога да кажа?

— Не казвай нищо. Не сега. Може би по-късно.

Тя бавно го пусна.

— Боже мой, какво се е случило с пръста ти?

— Случи му се Лок Булард.

Поеха през багажното отделение. Мълчанието им продължи прекалено дълго и стана неловко.

— Какво става тук? – най-сетне попита неубедително той.

— Не е станало нищо особено след обаждането ти снощи. Нашите детективи продължават да работят по убийството на Кътфорт. По техническите подробности. И доколкото чувам, шефът на Саутхамптънското полицейско управление вдига голяма патърдия, че не напредват по убийството на Гроув.

Д’Агоста изскърца със зъби, понечи да заговори, но Хейуърд сложи пръст върху устните му.

– Знам. Знам. Но такъв е понякога характерът на работа. Бък вече липсва в картинката и „Поуст“ се зае с други неща. Кътфорт най-сетне вече го няма на първа страница. Очевидно ще остане просто още едно от неразкритите убийства. Както и това на Гроув, разбира се.

Д’Агоста кимна.

— Удивително е, че е бил Фоско. Направо съм поразена.

Д’Агоста поклати става.

— Ужасно е да знаеш кой е престъпникът, но да не можеш да направиш нищо.