Линкольн Чайлд - Огън от Ада

„Отче наш…“

Почувства как кожата му се покри с плюски, мазната му коса се накъдри и запуши. Заби пръсти в каменния под, в агонията си изтръгна ноктите, за да изрече думите:

„… Който си на небесата…“

На фона на пронизителното бръмчене в главата си Фоско чу сякаш надигаш се от най-големите дълбини на света – онзи силен и ужасяваш смях, не на сержант Д’Агоста не и на което и да било друго човешко същество.

„…Да се свети…“

Опита се с последно нечовешко усилие на волта да продължи молитвата, но подкожната мазнина вече завираше под устните му.

„… Да се свет… т… т…“

И накрая вече настана мигът, в който не можеше да издаде никакъв звук, дори писък.

Брайс Хариман се мушна в изпълнения със застоял въздух и цигарен дим кабинет на главния си редактор – Рупърт Ритс. Беше очаквал дълго този миг и бе решен да му се наслади, да го проточи колкото е възможно по-дълго. Щеше да разказва тази история на децата и на внуците си, да я опише в мемоари. Щеше да е един от онези мигове, на които щеше да се наслаждава през целия си живот.

— Хариман! – Ритс заобиколи писалището си, това бе неговата представа за проява на уважение – и кацна на ръба му – Сядай.

Хариман седна. Защо не? Нека Ритс да поговори малко началото.

— Статията ти за Хейуърд и онзи Бък, бе доста хубава. Почти ми е мъчно, че онзи смахнат проповедник го върнаха в Оклахома. Надявам се да се върне в Голямата ябълка, след като изтече изпитателният му срок. – Той се засмя и взе лист хартия от писалището си. – Ето нещо, което се обзалагам, че ще ти е интересно да чуеш: ръчната продажба за приключващата днес седмица. – Размаха листа пред лицето на Хариман. – С деветнайсет процента по-голяма отколкото за същия период на миналата година с шест повече от миналата седмица, шейсет процента продаден тираж.

Ритс се ухили, сякаш ръчната разпродажба и тиражът на „Ню Йорк поуст“ бяха алфата и омегата за съществуването на Хариман. Хариман се облегна на стола си, слушаше с изкуствена усмивка на лице.

— И виж това. Приходите от реклама са нараснали с три и половина процента.

Нова пауза, за да може Хариман да проумее и да се възрадва на тази поразителна новина.

Ритс запали цигара. Затвори с щракване запалката си, вдиша дима.

— Хариман, не си мисли, че не знам на какво се дължи това. Това бе твоята поредица от начало до край ти го направи. Е, и аз помогнах с някои идеи тук и там, с опита си, насочвах те веднъж-дваж в правилната посока – но заслугата е твоя.

Ритс замлъкна, сякаш очакваше нещо. Какво? Възторжени благодарности от коленичилия подчинен? Хариман се изтегна назад, сетне се усмихна.

— Във всеки случай, както казах, това е твое дело. И беше забелязан, повтарям – забелязан от хората на върха.

Кои хора – зачуди се Хариман. Самият голям шеф? Това му прозвуча като шега. Та той навярно дори не мажеше да влезе в клуба на баща си.

И Ритс хвърли бомбата си:

— Следващата седмица искам да бъдеш мой гост на годишната вечеря на Нюз корпорейшън в „Тавърн“ на „Грийн“. Това не бе просто моя идея – макар че я одобрих от все сърце. Идеята беше – и той извъртя очи нагоре, сякаш някакъв божествен домакин бе отправил поканата – негова. Иска да се запознае с теб, да стисне ръката ти.

„Да се запознае с мек да стисне ръката ми“. Това бе красиво. Господи, това бе наистина красиво. Нямаше търпение да го каже на приятелите си.

— Със смокинги, ти имаш ли смокинг? Ако нямаш, аз вземам моите под наем от едно място срещу „Блумнигсдейлс“. С намаление, най-добрите смокинги в града.

Хариман не мажеше да повярва на ушите си. Какъв смотаняк. Дори не се срамува да си признае, че наема смокинги.

— Имам един-два, благодаря – отвърна хладно.

Ритс го изгледа малко странно.

— Ти добре ли си? Знаеш за годишната вечеря, нали? Искам да кажа, че аз съм от трийсет години в този бизнес и трябва да ти кажа, че тя наистина е нещо специално. В четвъртък вечер, напитки – в шест в Кристалната зала, вечерята – в седем. Поканен си и можеш да доведеш един гост. Доведи гаджето си, ако имаш такова.

Хариман се наведе напред.

— Боя се, че това няма да е възможно.

— Е, ела сам тогава. Няма проблеми.

— Не ме разбрахте. Изобщо не мога да дойда. Имам други ангажименти.

— Какво?!

— Зает съм.

Последва шокирано мълчание. След това Ритс скочи от мястото си.

— Зает ли рече? Ти чу ли ме какво ти казах? Говорех за вечеря със самия него! Говоря за шибаната годишна вечеря на Нюз корпорейшън!