Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Сержант? – рече Еспозито.

— Мога ли да ви помогна с нещо? – предложи Фоско. Д’Агоста надникна през една врата, отдръпна се, надникна през друга. Бяха изминали само четирийсет и осем часа, не би могъл да забрави, нали? Пристъпи напред, почука по мазилката, но тя бе стара, ронеше се и в никакъв случай не изглеждаше скорошна.

— Сержантът каза, че апартаментът, в който е бил държан като затворник, е бил в самата кула – обясни полковникът на Фоско.

Графът хвърли изумен поглед на полковника, после се извърна към Д’Агоста.

— В кулата има само един апартамент, но той не е в тази посока.

— Заведете ни да ни го покажете.

Графът ги поведе бързо по поредица от коридори и ниски и тъмни каменни стаи, без всякакво обзавеждане. – Това е най-старата част на замъка – каза Фоско. – Датира от девети век. Доста студена и потискаща е. Тук няма съвременни удобства като електричество и водопровод. Аз самият никога не отсядам тук.

След минута стигнаха до тежката желязна врата на кулата. Фоско я отключи трудно, ключалката беше ръждясала. Вратата се отвори със скърцане, а Фоско дръпна настрани паяжините. Поведе ги по стъпалата зад вратата стъпките им кънтяха в каменните пространства. След като се изкачиха на площадката, Д’Агоста спря пред вратата на апартамента им беше открехната.

— Тук ли е? – попита Еспозито.

Сержантът кимна.

Еспозито повика хората си, които пристъпиха напред, отвориха вратата и влязоха. Полковникът влезе след тях, следван по петите от Д’Агоста.

Уютният апартамент, в който бяха прекарали предишната нощ го нямаше. Килимите, библиотечните шкафове, цялото обзавеждане липсваше. Осветлението, водопроводното и канализационно оборудване – всичко, което бе монтирано в това помещение – вече го нямаше. Вместо това пред него се разкриваше една студена и тъмна камера, пълна с гниещи дърва, счупени каменни детайли, плесенясали топове тежки драперии. На пода лежеше масивен железен свещник, изкривен и ръждясал. Всичко бе покрито с дебела мантия прах. Изглеждаше като склад за изхвърлени вещи от минали векове.

— Сержант, сигурен ли сте, че това бе стаята?

Изненадата на Д’Агоста отстъпи място на изумление, сетне на гняв.

— Да, но не изглеждаше така. Изобщо не изглеждаше така. Имаше спални, баня.

В стаята се възцари тишина

„Значи това е играта“ помисли си Д’Агоста.

— Графът се е възползвал от дванайсетте часа, необходими, за да се сдобием със заповедта, за да оправи нещата. Да скрие всичко.

Еспозито прокара пръст по прахта върху старата, проядена от червеи маса, разтърка прахта между палеца и показалеца си, след това се вторачи доста внимателно в сержанта. После се обърна към графа:

— Има ли други апартаменти в кулата?

— Както сами виждате, този заема целия горен етаж.

Полковникът отново погледна Д’Агоста.

— Добре И какво стана после? — Слязохме долу на вечеря. – Д’Агоста се стараеше гласът му да звучи спокойно. – В главната трапезария Фоско каза, че никога няма да напуснем замъка живи. Стана престрелка. Аз убих прислужника му. Веждите на графа отново отскочиха нагоре.

– Пинкетс ли?

След пет минути вече влизаха в приветливия салон. Но и той изглеждаше така, както и се опасяваше Д’Агоста: без следи от кръв, без видими следи от някаква борба. Върху масата се виждаха останките от закуска за един човек

— Надявам се да ме извините – каза Фоско и посочи наполовина изядената храна. – Заварихте ме да закусвам. Както казах, не очаквах посетители. А и пуснах прислугата си в почивка.

Еспозито обиколи стаята стиснал ръце зад гърба си. Попита:

— Сержант, колко изстрела бяха произведени?

Д’Агоста се замисли за миг.

— Четири. Три от куршумите попаднаха в Пинкетс Другият трябва да е някъде в стената над камината. Ако мястото вече не е замазано.

Но от него нямаше никаква следа разбира се. Еспозито се обърна към графа.

— Този Пинкетс, къде можем да го открием?

— Върна се в Англия за няколко седмици. Замина онзи ден – доколкото разбрах заради погребение на някой от рода му. С удоволствие ще ви дам адреса и телефонния му номер в Дорсет.

Еспозито кимна.

— По-късно.

В стаята отново се възцари тишина.

„Но той не е англичанин!“ – едва не извика Д’Агоста – „А и не се казва Пинкетс!“ Знаеше обаче, че нямаше смисъл да спори за това сега. Фоско бе подготвил всичко твърде добре. И нямаше да се остави да се улови на въдицата му – не пред полковника.