Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Д’Агоста се помоли набързо, но пламенно случаят да се окаже точно такъв. Алтернативата бе твърде ужасна, за да мисли за нея.

Колите спряха на настлания със ситен чакъл парк току до портите на вътрешните стени. Тук, в дълбоката сянка на каменните устои бе студено. Д’Агоста отвори вратата и излезе бързо навън въпреки болежките си.

— Фиатът – каза той. – Наетата ни кола. Няма я.

— Какъв модел беше? – попита Еспозито

— Стило, черна на цвят. Регистрационни номера IGP 223.

Полковникът се обърна към един от хората см и излая някаква заповед.

Замъкът изглеждаше пуст, почти необикновено тих. Еспозито кимна на хората и пое бързо по каменните стъпала към обкованите порти.

Този път вратите на вътрешния двор не се отвориха сами. Необходими бяха пет минути на все по-раздразнено чукане от страна на полковника, преди да се отвори със скърцане. А зад тях стоеше Фоско. Погледът му пробяга по групата полицаи и се спря върху Д’Агоста. Усмихна се.

– Ха. Боже мой! Та това е сержант Д’Агоста. Как ви харесва Италия?

Д’Агоста не отговори. Дори само при гротескния вид на графа му призляваше „ Дръж се спокойно“ – напомни си той.

Фоско бе леко задъхам, но иначе изглеждаше все така жизнен и невъзмутим.

– Моля да ме извините, че се забавих да отворя. Днес не очаквах гости. – След това се обърна към полковника. – Но ние още не сме се запознат. Аз съм Фоско.

— А аз съм полковник Орацио Еспозито от Следствието – отвърна отривисто Еспозито. – Разполагаме със заповед да претърсим това имение. Бих искал да се отстраните, господине.

— Заповед ли? – Върху лицето на графа се изписа изненада – За какво става дума?

Еспозито не му обърна внимание и излая нови заповеди към хората си. След това се обърна към графа:

— Моите хора трябва да получат достъп до всички части на замъка.

— Разбира се!

Графът прекоси бързешком моравата на вътрешния двор, мина покрай ромолящия фонтан и влезе в огромната мрачна кула с изражение на изненада и тревога примесени с готовност за раболепна отзивчивост.

Д’Агоста запази каменно мълчание, стиснал платнена торба надалеч от Фоско. Забеляза, че този път масивните врати не се затвориха зад гърба им.

Графът ги поведе по централната галерия към стая, в която Д’Агоста не беше влизал преди: голяма и елегантна библиотека, целите стени, на която бяха заети с лавици със старинни томове, с щамповани и позлатени надписи по ръбчетата. В камината весело прашеше огън.

— Моля, господа – въведе ги Фоско. – Седнете. Мога ли да ви предложа шери? Пура?

— Боя се, че нямаме време за любезности – отвърна Еспозито. Бръкна в джоба си, извади лист хартия, облепен с гербови марки и го постави на масата – Това е заповедта. Ще претърсим първо подземията и избите, след това ще продължим нагоре.

Графът бе извадил пура от резбована дървена кутия.

— Аз, разбира се, ще ви сътруднича, но бих искал да знам за какво става дума.

— Сержант Д’Агоста предяви много тежки обвинения срещу вас.

— Срещу мен ли? – попита графът и погледна към Д’Агоста – Но за какво точно става дума?

— За отвличане, опит за убийство – и обвинение, че все още държите Пендъргаст като пленник.

Изненадата, изписана върху лицето на Фоско, се засили.

— Но това е… това е нечувано! – Свали пурата, погледна Д’Агоста, после – Еспозито и отново сержанта – Вярно ли е това сержант? Наистина ли сте отправили такива обвинения?

— Да вървим – каза нетърпеливо Д’Агоста.

Макар да запази равен тон, вътрешно кипеше срещу майсторската актьорска игра. Графът наистина изглеждаше като човек, който се бори с шока и изумлението си.

— Е, щом случаят е такъв, кой съм аз, че да протестирам? – Фоско огледа пурата си, изряза крайчето й с малка сребърна ножичка и я запали – Но можете да приберете тази заповед, господин офицер. Давам на вас и на хората ви пълен достъп до замъка. Всяка врата е отворена за вас. Търсете, където пожелаете. Моля, разрешете ми да ви помогна по всеки възможен начин.

Еспозито се обърна отривисто към неколцина от карабинерите и им каза нещо на италиански. Мъжете козируваха, подредиха се в колона и излязоха.

Еспозито се извърна отново към Д’Агоста.

— Сержант, сигурно ще можете да ни заведете до стаята, където сте бил затворен за през нощта. Графе, вие ще ни придружите.

— Настоявам затова. Родът Фоско е стар и аристократичен род и ние ценим най-много от всичко честта. Тези обвинения трябва да бъдат разследвани и веднага оттеглени – каза той и изгледа Д’Агоста с едва доловимо негодувание. Д’Агоста ги поведе по галерията, минаха през всекидневната и покрай дълга редица елегантни помещения. Графът вървеше след него с характерната си лека походка и показваше различни произведения на изкуството, които биха могли да заинтересуват полковника, но той не им обърна внимание. Двама карабинери завършваха процесията. В един момент Д’Агоста изгуби ориентация. Огледа се, пристъпи напред, пак спря. В тази измазана стена имаше врата, нали така?